— Затова най-добре признай си, че тоя път си разкрит — продължи Херон. — И недей да ми се правиш повече на светец, всичко е ясно като бял ден.
От устата му отново бликна тих престорен кикот, той се приведе както преди и леко перна с бастуна Стивън през пищялките, сякаш да го порицае на шега.
Ядът на Стивън бе минал; не бе нито поласкан, нито сконфузен, желаеше само час по-скоро да спрат да го поднасят. Той почти не бе обиден от тая шега, която отпърво му се бе сторила само глупава нетактичност, защото знаеше, че никакви думи не са в състояние да докоснат тайната на сърцето му, и престорената усмивка на съперника му се изписа като в огледало по неговото лице.
— Признай! — повтори Херон и отново го перна с бастуна.
Макар и на шега, този път ударът бе малко по-силен от първия. Стивън усети, че кожата му засмъдя и пламна, но почти не почувства болка; той покорно преклони глава и сякаш в отговор на шеговитото настроение на своя приятел замълви Confiteur-а.[196 — Първата дума от покайната молитва при римокатолиците.] Всичко свърши благополучно, защото Херон и Уолис снизходително се разсмяха на неговото кощунство.
Докато устните на Стивън машинално изговаряха изповедните слова, внезапен спомен го пренесе в миналото, възкръснало като по чудо в мига, когато забеляза жестоките гънчици, появили се в ъглите на усмихнатите Херонови уста, почувства познатия удар на бастуна и чу познатата заплашителна дума:
— Признай!
Беше към края на първия му срок в колежа, в шеста стая. Чувствителната му натура още страдаше под камшиците на неподозираната дотогава нищета. Все още душата му не можеше да се помири, угнетена от унилата гледка на Дъблин. Цели две години той бе живял в свят на блянове, а сега изведнъж попадна в съвършено нова обстановка, където всяка случка и всяко лице докосваха сърцето му, потискаха го или го примамваха, но и едното, и другото постоянно го изпълваше с горест и тревога. Цялото си свободно време прекарваше в четене на писатели бунтари, чиито язвителни и яростни слова бяха квас в съзнанието му, преди да се излеят в собствените му тромави литературни опити.
Домашното съчинение бе за него най-важната работа през седмицата и всеки вторник, когато се отправяше от къщи към колежа, той пътем гадаеше съдбата си: набелязваше си някой минувач пред себе си и ускоряваше крачки, за да го задмине, преди да стигнат до определено място, или пък гледаше да стъпва само по фугите на плочника и в зависимост от резултата решаваше ще бъде ли пръв или не по литература.
Ала един вторник грубо прекъсна бляскавата поредица от успехи. Господин Тейт, учителят по английски, го посочи с пръст и безцеремонно каза:
— В съчинението на този ученик има ерес.
Тутакси класът замлъкна. Без да наруши тишината, господин Тейт мушна ръка между кръстосаните си крака и колосаната му яка и маншети заскърцаха. Стивън не вдигаше поглед. Мъчеше го мисълта, че се е провалил и е разкрит, съзнаваше колко е убог в разум и дом и усещаше около шията си грубия ръб на оръфаната обърната якичка.
Внезапно господин Тейт гръмко се изсмя и класът се поотпусна.
— Може би сам не си знаел — каза той.
— Къде? — попита Стивън.
Господин Тейт престана да търка слабините си и разгъна съчинението.
— Ето тук. Относно Твореца и душата. Ъ-ъм… ъ-ъм… ъ-ъм… Аха! Ето: без да има възможност някога да се доближи. Това е ерес.[197 — В съчинението си Стивън е засегнал сложния богословски въпрос за отношението между благодатта и свободната воля. Учителят го обвинява, че отрича догмата за всеобщността на благодатта. Според думите на ап. Павел бог „ни спаси и повика към свето звание не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Исуса Христа преди вечни времена“ (2 Тим., 1, 9). Всеки обаче приема всеобщата благодат по своя свободна воля. Грешниците, които погиват, сами са отхвърлили благодатта. Така сцената предвещава интереса на Стивън към бунта на Луцифер (гл. III). Тук героят получава добър урок по покорство (кардиналната добродетел в йезуитския орден), но умението, с което се изплъзва, показва, че сам е усвоил оръжията на схоластиката.]
— Исках да кажа: без да има възможност някога да достигне — смотолеви Стивън.
Това бе отстъпка и успокоен, господин Тейт сгъна съчинението, подаде му го и каза:
— А… Ъ-хъ! Да достигне. Това вече е нещо различно.
Ала класът не се успокои толкова бързо. Макар че след часа никой не го заговори по този повод, Стивън смътно усещаше край себе си всеобщото злорадство.
Няколко вечери подир това публично порицание, като вървеше към пощата с едно писмо, Стивън изведнъж чу вик:
— Стой!
Обърна се и видя три момчета от неговия клас, които се приближаваха в сумрака. Извикал беше Херон: той крачеше, придружаван от двама свои телохранители, и в такт със стъпките им сечеше въздуха отпреде си с тънко бастунче. От едната му страна, захилен до уши, вървеше приятелят му Боулънд, а на стъпка-две зад тях пъхтеше Наш и клатеше едрата си рижа глава.
Момчетата свърнаха заедно по „Клонлифска“ и се разприказваха за книги и писатели: споделяха какво четат и колко книги имат у дома в библиотеките на бащите си. Стивън ги слушаше доста позачуден, защото Боулънд минаваше за пръв тъпак, а Наш за пръв ленивец на класа. След като поговориха за любимите си автори, Наш заяви, че Капитан Мариът[198 — Фредерик Мариът (1792–1848) — много популярен автор на приключенски романи.] е най-великият писател.
— Дрън-дрън! — каза Херон. — Питай Дедалус. Кой е според теб най-великият писател, Дедалус?
Стивън долови насмешката в гласа му и каза:
— В прозата ли имаш предвид?
— Да.
— Според мен Нюман[199 — Джон Хенри Нюман (1801–1890) — английски богослов и писател, един от водачите на прокатолическото Оксфордско движение. Романът съдържа няколко цитата и множество вербални отгласи от творчеството на Нюман и има известно жанрово сходство със знаменитата му автобиография „Apologia pro Vita Sua“. Джойс е считал Нюман за най-добрия стилист в английската проза.].
— Кардинал Нюман ли? — попита Боулънд.
— Да — отвърна Стивън.
По луничавото лице на Наш се разля още по-широка усмивка, той се обърна към Стивън и каза:
— А на теб, Дедалус, харесва ли ти кардинал Нюман?
— Е, мнозина мислят, че Нюман е най-добрият стилист в прозата — обясни Херон на двамата си спътници, — но, разбира се, той не е поет.
— А кой е най-великият поет бе, Херон? — попита Боулънд.
— Лорд Тенисън, разбира се — отвърна Херон.
— Ами да, лорд Тенисън — каза Наш. — У дома имаме книга с всичките му стихотворения.
В този миг Стивън забрави, че тайно се зарече да мълчи, и избухна:
— И това ми било поет! Та Тенисън е само стихоплетец![200 — Творчеството на Алфред Тенисън (1809–1890) — поета-лауреат на викторианската епоха — става обект на остри нападки и присмех към края на века от страна на младото поколение писатели.]
— Я се разкарай! — каза Херон. — Всеки знае, че Тенисън е най-великият поет.
— Според теб кой е най-великият поет? — попита Боулънд и сръга съседа си с лакът.
— Байрон, разбира се — отвърна Стивън.
Първо Херон, а след него и останалите избухнаха в презрителен кикот.
— На какво се смеете? — попита Стивън.
— На тебе — каза Херон. — Байрон бил най-великият поет! Той е поет само за простолюдието.
— Добър поет, няма що! — каза Боулънд.
— Я си дръж устата — каза Стивън и смело се обърна към него. — Всичко, което знаеш за поезията, ти го написа на стената в нужника и хубав бой щеше да си отнесеш.
Наистина имаше слух, че Боулънд е написал на стената в нужника двустишие за един от съкласниците си, който често се връщаше от колежа у дома си, яхнал своето пони.
Ослица Тайсън яхаше в Йерусалим,
ала натърти своя мил гъзусалим.[201 — Стиховете са от известна навремето непристойна балада и намекват за влизането на Христос в Йерусалим (Мат., 21).]
Атаката на Стивън накара двамата адютанти да млъкнат, но Херон продължи:
— Във всеки случай Байрон е бил еретик и на това отгоре безнравствен.
— Все ми е едно какъв е бил — разпалено възкликна Стивън.
— Все ти е едно дали е бил еретик или не, така ли? — каза Наш.
— Какво разбираш ти бе — викна Стивън. — Освен примерите в учебника ти едно стихотворение не си прочел през целия си живот, и Боулънд също.
— Аз знам, че Байрон е бил грешник — каза Боулънд.
— Я дръжте тоя еретик! — заповяда Херон.
В следващия миг Стивън бе техен пленник.
— Оня ден Тейт добре ти смачка фасона заради ереста в твоето съчинение — продължи Херон.
— Аз утре ще му кажа — прибави Боулънд.
— Ти ли бе, пъзльо? — каза Стивън. — Теб те е страх устата да си отвориш.
— Кой, мен ли?
— Да, теб.
— Дръж се по-прилично! — викна Херон и шибна Стивън през краката с бастуна си.
Това бе сигналът за нападение. Наш изви ръцете му на гърба, а Боулънд грабна дълъг зелев кочан, който се въргаляше в канавката. Както и да се мяташе и риташе под ударите на бастуна и коравия кочан, Стивън бе притиснат към една ограда от бодлив тел.
— Признай, че Байрон е плюнка!
— Няма.
— Признай!
— Няма.
— Признай!
— Няма. Няма.
Накрая след отчаяна борба той все пак успя да се отскубне. Мъчителите му поеха към улица „Джоунс“, като се смееха и му се подиграваха, а той, с разкъсани дрехи, почервенял и запъхтян, се запрепъва подир тях, полуослепял от сълзи, стиснал яростно юмруци и разхълцан.[202 — Според Станислас Джойс този епизод не е нито измислен, нито преувеличен. Същата вечер Джим (тоест Джеймс) се върнал у дома с толкова изпокъсани дрехи, че майка им цяла нощ трябвало да го изкърпва, за да може да отиде сутринта на училище.]
Когато повтаряше Confiteur-а под снизходителния смях на своите слушатели, в съзнанието му бързо и отчетливо преминаваха подробностите на оня злощастен епизод и той се запита защо сега не питае никаква омраза към тогавашните си мъчители. Не бе забравил нищичко от подлостта и жестокостта им, но споменът за тях не
