Той продължаваше да стои под навеса заедно с двамата си събеседници и разсеяно слушаше техния разговор и взривовете от аплодисменти в театъра. А там, в залата, седеше тя и може би го чакаше да се появи на сцената. Помъчи се да си я представи, но не можа. Спомняше си само, че главата й бе загърната в шал като в качулка, а тъмните й очи го мамеха и томяха. Дали и тя мислеше за него, както той за нея? В тъмнината, скришом от двамата, той докосна с връхчетата на пръстите другата си длан: допря ги съвсем леко о нея и нежно ги притисна. Но натискът на нейните пръсти бе по-нежен и по-настойчив и внезапният спомен за техния допир плисна в съзнанието му като невидима топла вълна.
Някакво момче притича към тях покрай стената на навеса. Останало беше без дъх от вълнение.
— Ей, Дедалус — викна то. — Дойл побесня заради теб. Бягай веднага да се преоблечеш за сцената. Хайде, по-бързо!
— Ще дойде тогава, когато намери за добре — каза Херон на пратеника с надменно-провлачен глас.
Момчето се обърна към Херон и повтори:
— Ама Дойл е ужасно побеснял.
— Я предай на Дойл моите благопожелания и му кажи да върви на майната си — отвърна Херон.
— Е, трябва вече да вървя — каза Стивън, за когото подобни въпроси на честта бяха без значение.
— На твое място не бих отишъл — каза Херон. — Да пукна, ако мръдна. Така ще ми се обръща той с колежанин от горния курс! Побеснял бил значи! Стига му и това, че изобщо участваш в шантавата му пиеса.
Склонността към свадливост, която Стивън от известно време забелязваше у своя приятел и съперник, не го отклоняваше от привичното му мълчаливо послушание. Той изпитваше недоверие към подобна необузданост и се съмняваше в искреността на своя другар с неговите жалки опити да изглежда голям мъж. Въпросът на чест, засегнат тук, както и всички подобни въпроси, бе за него незначителен. Докато духът му бе гонил неуловимите си миражи и нерешително се бе отказвал от своята цел, той постоянно бе чувал над себе си гласовете на своя баща, който го назидаваше да бъде преди всичко джентълмен, и на своите наставници, които го назидаваха да бъде преди всичко добър католик. Но с течение на времето тези гласове започнаха да звучат фалшиво. Когато се откри гимнастическият салон, той бе чул друг глас, който го назидаваше да бъде силен, мъжествен и здрав, а когато в колежа започна да прониква движението за национално възраждане[203 — Вж. бел. 3 към „Майка“.], се появи още един глас, който му нареждаше да бъде верен на своята родина и да й помогне да възкреси своя западнал език и традиции. Той вече предвиждаше как в обикновения живот тщеславният глас на мирската суета ще му нареди да възвърне с труда на ръцете си загубеното бащино състояние, а междувременно гласът на съкласниците му напомняше да бъде добър другар, да ги брани и отървава от наказания и всячески да се стреми да измолва повече свободни дни. Тъкмо тия гръмки пустословия го караха нерешително да се спира в гонитбата на своите миражи. Той им даваше ухо от време на време, но се чувстваше щастлив само когато бе далеч от тях и те не можеха да го достигнат, когато оставаше сам или всред призрачните си приятели.
В сакристията шишкав руменобузест йезуит и възрастен човек в износен син костюм ровеха в кутия с гримове и пудри. Момчетата, които бяха вече гримирани, сновяха насам-натам или неловко стърчаха и предпазливо докосваха лицата си с плахи пръсти. Един млад йезуит, който тогава гостуваше в колежа, стоеше в средата на сакристията, дълбоко пъхнал ръце в страничните си джобове, и плавно се поклащаше на място, като ту заставаше на пръсти, ту се отпускаше на токове. Малката му глава, окичена с лъскави рижи къдри, и гладко избръснатото му лице бяха в унисон с безупречно чистия му сутан и безупречно лъснатите обуща.
Като гледаше това поклащащо се тяло и се мъчеше да отгатне смисъла на насмешливата му усмивчица, Стивън си припомни думите, които баща му бе казал, преди да го изпратят в Клонгоус: йезуитът винаги се познава по дрехите. В същия миг той си помисли, че забелязва известно сходство в характерите на баща му и на този усмихнат, изискано облечен свещеник, и усети, че тук се върши някакво кощунство със свещеническия сан и със самата сакристия, чиято тишина сега бе осквернена от глъч и шеги, а въздухът — пропит от острата миризма на мазила и светилен газ.
Докато по-възрастният мъж рисуваше по челото му бръчки и нанасяше син и черен грим покрай челюстите му, той разсеяно слушаше шишкавия млад йезуит, който го напътстваше да изговаря репликите си ясно и изразително. После дочу, че оркестърът засвири „Лилията от Киларни“[204 — Из опера на Джулиъс Бенедикт. Романът, залегнал в либретото, е с ирландски сюжет, построен върху мотива предателство. Вж. бел.4.]: до вдигането на завесата оставаха броени минути. Той не изпитваше никаква сценична треска, но ролята, която трябваше да играе, му изглеждаше унизителна. Припомни си някои от репликите и кръвта внезапно нахлу в гримираното му лице. Той си представи как тя го гледа от залата със сериозните си мамещи очи и мисълта за тях тутакси разсея съмненията и му възвърна самообладанието. Сякаш бе получил в заем друг характер: заразителното момчешко оживление го завладя и прогони мрачната му мнителност. За един неповторим миг той като че се превърна в истинско дете и както стоеше зад кулисите всред останалите изпълнители, весело прихна ведно с тях, когато двама яки свещеници с юнашки напъни задърпаха завесата и тя се вдигна съвсем накриво.
Няколко секунди по-късно той се озова на сцената сред ярките светлини и тъмнеещия декор, пред зейналата празнина, от която го гледаха безброй очи. Учуди се, като забеляза, че пиесата, която по време на репетициите му изглеждаше съвсем несвързана и безжизнена, сега внезапно бе придобила някакъв собствен живот. Действието сякаш само напредваше, а той и партньорите му само го подпомагаха с репликите си. Когато завесата падна в края на последната сцена, той чу, че празното пространство гръмна от аплодисменти, и през една пролука в страничните кулиси видя, че монолитната маса от лица, пред която бе играл, като по чудо се бе разкривила и празното пространство сега се пропукваше от всички страни и се разпадаше на оживени малки групички.
Той бързо напусна сцената, махна грима и излезе през параклиса в градината на колежа. Сега, след края на представлението, всяка негова клетка бе жадна за ново приключение. И той се втурна, сякаш искаше да го догони. Всички врати на театъра бяха разтворени и залата бе вече опустяла. По гирляндите, които му бяха заприличали на корабни въжа, унило примигваха няколко лампиона, полюшвани от нощния ветрец. Той бързешком изкачи стъпалата откъм градината, като че се боеше да не изпусне плячка, проби си път през навалицата във фоайето на колежа и притича покрай двамата йезуити, които наблюдаваха отстрани това стълпотворение и се покланяха и здрависваха с посетителите. Продължи неспокойно напред, като си даваше вид на страшно забързан, и само смътно усещаше усмивките, слисаните погледи и побутванията, които сподиряха напудрената му глава.
Щом излезе на входа, той съзря семейството си, което чакаше под първия уличен фенер. От пръв поглед откри, че в групата бяха само близките му, и ядосано забърза надолу по стъпалата.
— Трябва да оставя една бележка на „Хановерска“ — бързо каза той на баща си, — ще се върна вкъщи след вас.
Без да изчака въпросите на баща си, той претича през улицата и лудешки се втурна по нанадолнището. Нямаше представа накъде го носеха нозете му. Гордостта, надеждата, страстта като стъпкани в сърцето му треви замайваха душевния му взор с влудяващите си пари. Той се носеше надолу, а в душата му бушуваха внезапно хлуйналите пари на накърнена гордост, несбъдната надежда и поругана страст. Те се възземаха пред изтерзаните му очи на гъсти удушливи талази и се разнасяха над него, докато най-сетне въздухът отново стана ясен и студен.
Очите му бяха все още замрежени от пелена, но вече не пареха. Някаква сила, сродна на оная, която често го караше в миг да забрави гнева и недоволството си, го застави да спре. Той застана неподвижен и се вгледа в мрачния портал на моргата, сетне отмести поглед към тъмната калдъръмена уличка встрани от нея. Съгледа на стената табелата „Лотс“ и бавно вдъхна тежкия смраден въздух.
— Конска пикня и гнила слама — помисли си той. — Полезна миризма. Ще успокои сърцето ми. Ето, то вече е съвсем спокойно. Сега мога да се върна.
Стивън пак седеше до баща си в един вагон на гара Кингсбридж. Тръгнали бяха с нощния влак за Корк. Когато се отделиха от перона, той си спомни своето детинско удивление от пътуването до Клонгоус преди години и всички подробности от първия ден в колежа. Сега нищо не го учудваше. Той гледаше здрачаващите поля, които се плъзгаха край него, безмълвните телеграфни стълбове, които бързо пробягваха край прозореца на всеки четири секунди, малките блещукащи гари, по чиито перони бдяха безмълвни пазачи: влакът ги отхвърляше зад себе си и за миг-два те премигваха в мрака като огнени искри, изхвръкнали изпод нозете на бегач.
Той слушаше безучастно възпоминанията на баща си за Корк и за дните на неговата младост: разказ, сегиз-тогиз прекъсван, колчем той въздъхнеше или отпиеше от манерката си, щом в него изникнеше образът на някой скъп покойник или пък разказвачът внезапно си спомнеше повода за сегашното пътуване. Стивън го слушаше, без да изпитва никаква жалост. Всички тия покойници му бяха непознати и чужди освен чичо Чарлз, но и неговият образ напоследък бе започнал да избледнява в паметта му. Знаеше обаче, че имотът на баща му ще бъде разпродаден на търг и по този начин сам той ще бъде
