Аз съм Стивън Дедалус. Вървя до баща си, чието име е Саймън Дедалус. Намираме се в Корк, в Ирландия. Корк е голям град. Отседнали сме в хотел „Виктория“. Виктория, Стивън, Саймън, Саймън, Стивън, Виктория. Имена.
Спомените от детството внезапно избледняха. Той се опита да възкреси най-ярките им мигове, но не успя. Спомняше си само имена: Данте, Парнел, Клейн, Клонгоус. Имаше едно малко момченце и една стара жена, която го учеше на география и държеше в скрина си две четки. После го отпратиха от къщи в колежа. В Клонгоус прие първото си причастие, смучеше захарни пръчки, скрити в кепето за крикет, гледаше как отблясъците на огъня подскачат и танцуват по стената на малката стая в лечебницата, сънува, че е умрял и ректорът отслужва за него опело, облечен в златоткан черен филон, че го погребват в малкото гробище, отвъд липите покрай централната алея. Но тогава той не бе умрял. Умря Парнел. За него не отслужиха опело в капелата, нямаше и шествие. Всъщност той не умря, а се стопи като лека мъглица под слънцето. Изгуби се или си отиде от живота, защото вече не беше жив. Колко странна е мисълта, че той си отиде ей така, че не умря, а просто се стопи под слънцето или изчезна и се загуби нейде из вселената! Колко странно е да видиш за миг и себе си мъничък: момченце със сива, препасана с колан куртка, с ръце, пъхнати в страничните джобове, а панталоните — пристегнати под коленете с широки ластици.
Вечерта в деня на търга Стивън покорно следваше баща си из града от кръчма в кръчма. На търговците по пазара, на кръчмарите и кръчмарките, на просяците, които молеха господин Дедалус за някой петак, той разказваше все едно и също: че е стар коркчанин, че вече трийсе години в Дъблин се мъчи да се отърве от коркския си диалект, а тоя е фарфалак до него е най-големият му син, но той е само дъблински хъшлак.
Тръгнали бяха рано сутринта от кафенето на Нюком, където чашата на господин Дедалус шумно потракваше по чинийката, а Стивън се опитваше да прикрие тая срамна последица от запоя на баща си предната вечер, като непрекъснато местеше стола си и кашляше. Униженията следваха едно подир друго: престорените усмивки на търговците из пазара, кълченията и кокетливите погледи на кръчмарките, с които баща му флиртуваше, поздравленията и окуражителните думи, които чуваше от приятелите на баща си. Казаха му, че е одрал кожата на дядо си, и господин Дедалус се съгласи, че малкият запъртък ужасно му прилича. Откриха следи от коркски диалект в речта му и го накараха да признае, че Лий е много по-красива река от Лифи. А един от тях, за да провери неговия латински, го накара да преведе няколко изречения от Дилектус-а и го попита как е правилно да се каже: Tempora mutantur nos et mutamur in illis или Tem-pora mutantur et nos mutamur in illis[209 — „Дилектус“-ът е сборник с латински сентенции. Вторият вариант на фразата е известната сентенция „Времената се менят и ние се меним с тях“.]. А един пъргав старчок съвсем го обърка, като го запита къде са по-хубави момичетата, в Дъблин или в Корк.
— Той не е по тая част — каза господин Дедалус. — Остави го на мира. Той е сериозно момче, с главата си мисли, не я пълни с глупости.
— Значи не е бащичко — каза дребният старец.
— Кой го знае. Човек може ли да е сигурен? — каза господин Дедалус и самодоволно се усмихна.
— На младини баща ти беше първо коце на Корк — каза старчето на Стивън. — Какво знаеш ти?
Стивън заби поглед в земята и взе да разглежда кахления под на кръчмата, в която се бяха отбили.
— Я не му пускай фитили — каза господин Дедалус. — Опазил го господ!
— Ти пък! Че какви фитили му пущам? Мога дядо да му бъда. Аз самият съм вече дядо — каза старчето на Стивън. — Какво ли знаеш?
— Тъй ли? — попита Стивън.
— Бог ми е свидетел — отвърна старчето. — Имам си две внучета като живак в Съндиз Уел. Я кажи, на колко години съм според тебе? Та аз помня още дядо ти, когато яздеше на лов за лисици с червения си жакет. Тогава тебе още те нямаше.
— Дори не беше предвиден — каза господин Дедалус.
— Бог ми е свидетел — повтори старчето. — Не само това: помня дори прадядо ти, стария Джон Стивън Дедалус, кибритлия старец беше той! Виждаш ли какво се казва памет?
— Значи три, не, четири поколения — обади се друг от компанията. — Ти, Джони Кашман, сигур скоро ще навършиш стоте.
— Е, правичката да си кажа — отвърна старчето, — аз съм точно на двайсе и седем.
— Човек е на толкова години, на колкото се чувства, Джони — каза господин Дедалус. — Я обърни тая и да ударим още по едно. Ей, Тим, Том — как те викаха теб? — дай ни пак от същото. Ей богу, та аз самият не се чувствам на повече от осемнайсе. А тоя синковец тука е дваж по-млад от мене, но на малкия ми пръст не може да се мери!
— По-кротко, Дедалус, вече ти е време да си кютиш — каза джентълменът, който се бе обадил преди.
— Не, дявол го взел! — отсече господин Дедалус. — И тенорова ария ще изпея по-добре от него, и препятствията ще прескоча по-добре, и на лов за лисици не може ме стигна, както преди трийсе години, когато се надбягвах с Кери Бой,[210 — Графство Кери се намира в Югозападна Ирландия. Кери Бой е известен персонаж от романа на Питър Дън „Господин Дули“.] баш майстора в тия работи.
— Ама тука ще те бие — каза старчето, почука се по челото и пресуши чашата си.
— Все пак надявам се, че няма да падне по-долу от баща си. Това е, каквото мога да кажа — отвърна господин Дедалус.
— От това по-добро — здраве му кажи! — настави старчето.
— И да се благодарим богу, Джони — каза господин Дедалус, — че живяхме толкова дълго и сторихме толкова малко поразии.
— А колко добрини сторихме, Саймън! — тържествено рече старчето. — Да се благодарим богу, че живяхме толкова дълго и имаме толкова добри дела.
Стивън гледаше как тримата стари другари надигаха чаши и пиеха за своята младост. По съдба и характер от тях го делеше цяла пропаст. Умът му бе сякаш много по-стар от техните: той хладно светеше над споровете, над радостите и тъгите им, като луна над една по-млада земя. Животът и младостта не пулсираха в жилите му, както някога у тях. Той не бе познал нито отрадата на другарството, нито грубата сила на здравия самец, нито синовната преданост. В душата му не трепваше нищо освен студена, жестока, безстрастна похот. Детството му бе мъртво или изчезнало, а заедно с него и способната на прости радости душа и той се носеше сред живота като яловата черупка на луната.
Скиталко бледа, изнурена,
ти вечно гледаш ни отгоре,
сама в безкрайната вселена.
Той мислено си повтаряше недовършеното стихотворение на Шели.[211 — Поезията и естетиката на Шели оказват значително влияние върху младия Джойс/Стивън. Много от бравурните пасажи в романа (в края на гл. II и IV) силно напомнят (и пародират) Шелиевата поетична дикция.] Тая картина на жалко човешко безсилие и необятно свръхчовешко движение го накара да потръпне и забрави своята собствена безсилна човешка печал.
Майката и братът на Стивън и една от братовчедките му останаха да чакат край ъгъла на тихата „Фостъровска“, а той самият се изкачи по стъпалата заедно с баща си, после двамата прекосиха колонадата, където важно крачеше шотландецът часови. Щом влязоха в голямата зала и застанаха пред касата, Стивън извади двата си записа на името на председателя на ирландската банка, единия за тридесет, другия за три лири стерлинги; тези суми, неговата стипендия и наградата по литература, бързо му бяха наброени от касиера съответно в банкноти и монети.[212 — Твърде голяма сума за времето. Джойс печели наградата няколко години поред, но едва в 1897 г. получава цялата сума.] Стивън прибра парите в джобовете си с престорено самообладание, а любезният касиер, с когото баща му се бе разприказвал, се протегна през широкото гише, стисна му ръката и му пожела блестяща кариера в бъдеще. Гласовете им го дразнеха, не го сдържаше на едно място. Но вместо да обслужи другите си клиенти, касиерът взе да философства, че времената се били променили и днес важното е да дадеш на младия човек възможно най-доброто образование, колкото и да ти струва. Господин Дедалус не бързаше да напусне залата, озърташе се насам-натам, гледаше тавана и обясняваше на Стивън, който го подканяше да излизат, че се намират в Долната камара на стария ирландски Парламент[213 — Вж. бел. 35 към гл. I.].
— Господ да ни е на помощ! — благоговейно каза той. — Само като си помисля за мъжете от онова време, Стивън, за Хили Хъчинсън, Флъд, Хенри Гратън, Чарлз Кендал Буш[214 — Хили Хъчинсън, Хенри Флъд, Чарлз Кендъл Буш и особено Хенри Гратън са видни ирландски политически дейци от края на XVIII и началото на XIX в., борци за национална независимост и католическо равноправие.], и за тия първенюта, дето днес ми се пишат водачи на ирландския народ. Ей богу, старите в гроба биха се обърнали, ако знаеха докъде ни докара тая пасмина. Уви, Стивън, момчето ми, нашта стана „тръгнах в китна майска утрин по вечеря, посред лято на снега…“[215 — Саймън Дедалус пародира популярна навремето песен.].
Пред банката духаше мразовит октомврийски вятър. Застанали в края на калния тротоар, близките им ги чакаха с посинели бузи и насълзени очи. Стивън забеляза колко тънко е облечена майка му и си спомни, че преди няколко дни бе видял във витрината на Барнардо едно манто за двайсет гвинеи.
— Е, добра работа свършихме — каза господин Дедалус.
— А сега предлагам да идем на обяд — каза Стивън. — Избирайте къде.
— На обяд ли? — попита господин Дедалус. — Отлично. Предложението се приема. Някой против?
— Ама да не е много скъпо — обади се госпожа
