— В „Алангле“?

— Ами да, някое по-тихо място.

— Хайде, тръгвайте — нетърпеливо каза Стивън. — Цената няма значение.

Той вървеше пред тях с малки припрени крачки и с усмивка на лице, а те се мъчеха да не изостават и също се усмихваха на неговото нетърпение.

— По-полека, млади момко! — каза баща му. — Не сме тръгнали да се надбягваме!

Настъпи весело време, в което парите от наградите неусетно изтекоха между пръстите на Стивън. От града пристигаха огромни пакети с храна, лакомства и сушени плодове. Всеки ден той съставяше менюто за цялото семейство, а всяка вечер водеше по трима-четирима от близките си на театър да гледат „Ингомар“ или „Дамата от Лион“[216 — „Ингомар“ е мелодрама от Фридрих Хан. „Дамата от Лион“ е романтична драма от Булвър-Литън. Героят й, Клод Мелнот, е беден поет, който бива отхвърлен от любимата си, Полин, в резултат на „предателство“, тръгва с Наполеон и се връща увенчан със слава, за да разгроми враговете си и спечели отново Полин. Вж. бел.4]. В джобовете на палтото му винаги се намираха блокчета виенски шоколад за гостите, а джобовете на панталона му бяха издути от куп сребърни и медни монети. Той накупи подаръци за всички, обнови стаята си, състави различни резолюции, пренареди книгите си по лавиците, проучи всевъзможни ценоразписи, измисли нещо като домашна общност на народите, в която всеки от домочадието пое някакво задължение, откри популярна банка за семейството и натрапи заеми на клиентите й, собствено петимни да ги получат, само заради удоволствието да пише квитанции и да изчислява лихвите върху отпуснатите суми. Когато не можа да измисли нищо друго, той започна да се вози нагоре-надолу из града с трамваи. После сезонът на удоволствията завърши. Свърши се кутията с розова боя, а ламперията в стаята му така и си остана непохватно измазана наполовина.

Семейството заживя постарому. Майка му вече нямаше поводи да го гълчи, че пилее парите си. Той също се върна към училищния живот, а всичките му нови начинания се провалиха. Домашната общност се разпадна, популярната банка затвори трезорите и тефтерите си с чувствителен дефицит, а самият той предаде на забвение изработените житейски правила.

Каква глупава цел си бе поставил! Опитал се бе да съгради вълнолом от порядък и красота срещу мръсните вълни на живота и да обуздае с правила на поведение, интересни занимания и нови синовни отношения властните вълни, които отново се надигаха в самия него. Напусто. И отвън, и отвътре водната стихия бе помела преградите и нейните вълни отново яростно се разбиваха връз порутения мол.

Той ясно осъзна и собствената си безплодна отчужденост. Не бе направил дори крачка към хората, чиято близост бе търсил, не бе успял да преодолее неспирния срам и ненавистта, които го отделяха от майка, брат и сестра. Той почти не се чувстваше кръвно свързан, а по-скоро някак тайнствено сроден с тях, като храненик или доведен брат.

Изгаряше от желание да утоли неистовите копнения на сърцето си, пред които всичко друго изглеждаше безсмислено и чуждо. Никак не се тревожеше, че бе паднал в смъртен грях и животът му се е превърнал в низ от лъжи и измами. Бесният ламтеж да осъществи чудовищните видения, които поглъщаха мисълта му, не зачиташе нищо свято. С цинична търпеливост той скритом се отдаваше на срамна блуд и се опиваше от мръсотата, с която безчестеше всеки образ, привлякъл неговия поглед. Денем и нощем блуждаеше сред уродливи видения. Всяка случайна непозната, която денем му изглеждаше свенлива и целомъдрена, нощем спохождаше тъмния лабиринт на сънищата му с лице, преобразено от похотливо лукавство, а очите й святкаха със скотска сласт. Само утрото го измъчваше със смътния спомен за тъмна и безумна блуд и болезненото, унизително чувство за грях.

Той пак тръгна да скита. Прибулените есенни вечери го водеха от улица в улица, както преди много години в тихия Блакрок. Ала нямаше ги вече кокетните градини и ласкавите светлинки в прозорците, чиято нежност укротяваше сърцето му. Само навремени, когато огънят на желанието стихваше и изнурителното сладострастие се сменяше с вяла премала, образът на Мерседес изплуваше в дъното на паметта му. Той виждаше отново бялата къщичка и градината с розовите храсти край пътя, който водеше към планините, и си спомняше ония тъжно-горделиви думи, с които трябваше да й откаже, когато застанеше до нея в задяната от лунна светлина градина след толкова години на раздяла и приключения. В тези мигове нежните слова на Клод Мелнот му идваха на устните и успокояваха трескавата му възбуда. Някакво смътно предчувствие за възмечтаната преди години среща докосваше сърцето му въпреки ужасната действителност, изправила се между тогавашната надежда и настоящето, предчувствие за святата среща, при която слабостта, плахостта и неопитността щяха да се свлекат от него.

Тия мигове отминаваха и изнурителният пламък на похотта отново лумваше в него. Стиховете отмираха на устните му недоизречени, а в съзнанието му напираха и търсеха излаз нечленоразделни крясъци и грозни мръсотии. Кръвта му се бунтуваше. Той бродеше нагоре-надолу по тъмни хлъзгави сокаци, взираше се в мрака на улици и входове, вслушваше се жадно във всеки звук. Стенеше вътре в себе си като гладно животно, лишено от плячка. Той искаше да съгреши и търсеше своята самка, за да я застави заедно да вкусят греха и заедно да ликуват в него. Усещаше, че някаква невнятна тъмна сила неудържимо се движи към него от тъмата и неуловимо, шепнешком, като поток изпълва цялото му същество. Шептежът обсаждаше ушите му като зашептяла в кошмарен сън тълпа. Невидимата сила пронизваше, разкъсваше плътта му и обезумял от болка, той лудо стискаше юмруци и скърцаше със зъби. Вървеше по улицата и протягаше ръце, за да задържи тая смътна сянка, която се стапяше и се изплъзваше пред очите му, но продължаваше да го примамва: и тогава викът, който толкова дълго бе сподавял в гърлото си, се откъсваше от устните му. Изтръгваше се от гърдите му като отчаяните вопли на цял пъкъл страдалци и замираше в яростен умолителен вик на неутолената плът, вик, който не бе друго, а отзвук от мръсния надпис, прочетен върху подгизналата стена на един писоар.

Залутал се бе в лабиринт от тесни мръсни улички. До ушите му отвред долитаха разюздан дрезгав рев, ругатни и провлечени пиянски песни. Той вървеше неустрашимо и се питаше не е ли попаднал в еврейския квартал. Жени и девойки, облечени в дълги крещящи рокли и напарфюмирани, лениво се шляеха по улицата от къща в къща. Той се разтрепери, очите му се замъглиха. Пред погледа му се мержелееха жълти фенери, които пламтяха на фона на заоблаченото небе като пред олтар. Пред входовете и в осветените преддверия се тълпяха групички, сбрани сякаш за някакъв обред. Попаднал бе в друг свят: събудил се бе от многовековен мъртвешки сън.

Той замръзна насред уличното платно, а сърцето му бясно заблъска в гърдите. Млада жена в дълга розова рокля го потегли за ръката, вгледа се в лицето му и весело каза:

— Добър вечер, мили Уили!

В стаята й бе топло и светло. В широко кресло до леглото седеше разкрачена огромна кукла. Той се мъчеше да продума нещо, за да прикрие смущението си, като гледаше как жената сваля роклята си и следеше самоуверените предизвикателни движения на напарфюмираната й глава.

Както стоеше насред стаята, тя се приближи към него и го прегърна, весела и властна. Пълните й ръце го притиснаха, той видя как тя извърна лице към него, сериозна и спокойна, почувства до себе си топлата й гръд, която плавно се вдигаше и спускаше, и насмалко не избухна в истеричен плач. Във възхитените му очи заблестяха сълзи на радост и облекчение, а устните му се разтвориха, ако и да не отрониха ни дума.

Тя прокара звънка ръка през косата му и го нарече малък мушморок.

— Целуни ме — каза тя.

Но устните му отказваха да я целунат. Той само искаше ръцете й да го притискат и бавно, бавно, бавно да го милват. В обятията й изведнъж се почувства силен, безстрашен и уверен в себе си. Но устните му отказваха да я целунат.

Изведнъж тя наклони главата му и притисна устни о неговите, а той прочете смисъла на нейните движения в откровените й, впити в него очи. Това му дойде премного. Той затвори очи и й се отдаде тялом и духом, забравил всичко на света освен тъмния натиск на нежно разтворените й устни. Те се притискаха към неговите устни, но и към самия му мозък, сякаш му мълвяха невнятни думи; и изведнъж той почувства между тях някакъв непознат и плах натиск, по-тъмен от безпаметната бездна на греха, по-нежен от звук или мирис.

III

Бързият декемврийски здрач се бе спуснал с клоунско салтомортале под мътния купол на деня и както седеше в класната стая, вторачен в мътния квадрат на прозореца, той усети, че стомахът му стърже от глад. Искаше му се за вечеря да има овнешка яхния с ряпа, моркови и картофено пюре и той предвкусваше тлъстите мръвки, които плуват в гъстия, запържен с брашънце, пиперлив сос. Бухай в търбуха! Бухай в търбуха! — нареждаше стомахът му.

Тъмна и потайна щеше да е тая нощ. В ранния мрак, прихлупил мръсния квартал на вертепите, скоро тук-там ще замъждукат жълтите фенери. Той ще хлътне в лабиринта от криви улички и тръпнещ от страх и радост, ще се промъква все по-близо, все по-близо, докато внезапно нозете му сами не свърнат зад някой тъмен ъгъл. Стервите тъкмо излизат на улицата и се приготвят за нощта, протягат се лениво да прогонят съня и дотъкмяват фуркетите в сплъстените си коси. Подминава ги спокойно, изчаква да бъде тласнат от внезапен изблик на желание или да усети внезапния зов на меката им напарфюмирана плът, запленила грехолюбивата му душа. Но докато дебне в очакване на тоя зов, сетивата му, замъглени само от плътската похот, трескаво изучават до болка унизителната сцена: ту локвица бирена пяна върху някоя незастлана маса, ту снимка на двама войници в стойка мирно или някой крещящ театрален афиш приковават очите му, а ушите попиват познатите провлечени подвиквания:

— Здрасти, Бърти, идваш ли?

— Ти ли си, гълъбче?

— Номер десет при Нели, бъбрече — да се оближеш!

— Ало, мъжът ми! Влез на бърза ръка!

Уравнението върху страницата на тетрадката започна да се разгръща