Ужасът на тая тясна и непрогледна тъмница се умножава от чудовищното й зловоние. Всичката земна нечистота, поганта и гнусотата на света, знаем, ще се стекат в нея като в огромна воняща клоака, щом страшният пожар на сетния ден очисти с пламъците си света. Чудовищното количество сяра, която гори там, също изпълва целия ад с непоносимата си смрад, а и телата на самите осъдени издават такива отровни изпарения, че както казва свети Бонавентура[245 — Св. Бонавентура (1221–1274) — богослов и кардинал, един от най-видните представители на късната схоластика.], и едно от тях стига, за да зарази целия свят. Дори въздухът, който дишаме, става спарен и смраден, щом бъде затворен за дълго. Представете си тогава каква смрад трябва да цари в ада! Представете си един разкапан и зловонен труп, който лежи в гроба и се разлага, един сплут, лепкаво-мазен леш. Представете си същия този труп, обхванат от пламъци, облизван от огнените езици на горящата сяра: той изпуска гъстък удушлив зловонен дим и гнусна смрад. Представете си най-сетне този схумен гнойник, от който ви се повдига, умножен и преумножен стотици и хиляди пъти по милионите и милиарди трупове — сплути, струпани накуп в зловонната тъма, едно огромно гниещо скопище човешка плесен. Представете си всичко това и тогава ще добиете известно понятие за ужасното зловоние на ада.
Но не това зловоние, колкото и да е ужасно, не то е най-страшното мъчение, на което са подложени осъдените. Мъчението с огън — това е най-чудовищното изтезание, с което един тиранин може да мъчи своята жертва. Поставете само за миг пръста си в пламъка на горяща свещ и ще усетите каква е болката от огъня. Но нашият земен огън е създаден от Бога за благото на човека — да поддържа в него искрицата на живота и да му служи в труда, докато огънят на ада има съвсем различни свойства и е създаден от Бога, за да измъчва и наказва непокаяните грешници. Освен това предметите изгарят сравнително бърже в пламъците на нашия земен огън, в зависимост от своята горимост, затова човешкият гений е успял дори да изобрети химически вещества, които спират или забавят неговото действие. Но сернистият жулел, който гори в ада, е вещество, предназначено да гори навеки и навеки с невиждана ярост. При това нашият земен огън едновременно и гори, и разрушава, тъй че колкото по-силно гори, толкова по-скоро стихва; пламъците на адовия огън, напротив, имат свойството да изгарят, без да разрушават, и макар че бушуват с безпределен бяс, те бушуват навеки.
И още нещо: нашият земен огън, колкото и яростно и нашироко да се разпростира, винаги има предел; а огненото езеро в ада е безпределно, безбрежно и бездънно. Писано е, че самият сатана бил принуден да признае в отговор на въпроса на един войник, какво, че и цяла планина да се сгромоляса в огнения океан на преизподнята, тя в миг ще изгори като капчица восък. Този страшен огън изтезава телата на осъдените не само отвън, но всяка осъдена душа носи ада и в самата себе си, в собствената й утроба свирепства този всепоядащ огън. О, ужасна орис на злочестите създания! Кръвта във вените завира, къкри и клокочи, мозъкът в черепа цвърчи, в гръдта гори сърцето и се пръска, врят вътрешностите като нажежено желе, очните ябълки пламтят като разплавени оловни топки.
И все пак всичко, което отбелязах във връзка с яростта, свойствата и безпределността на тоя огън, е нищо в сравнение с неговата мощ в качеството му на оръдие, чието предназначение според Божествения промисъл е да наказва както душата, така и тялото. Тоя огън, пряко породен от гнева Господен, действа не сам по себе си, а като оръдие на Божието мздовъздаяние. Както водата в кръщелния купел очиства и възражда душата ведно с тялото, така и възмездителният огън изтезава духа ведно с плътта. От изтезанията страдат всички сетива на плътта, а заедно с тях и всички способности на душата: зрението — от абсолютната непрогледна тъмнина, обонянието — от отвратителната смрад, слухът — от стенанията, писъците и проклятията, вкусът — от гнусната гнилоч, разтленната проказа и всяческата задушлива гадост, осезанието — от нажежените вили и шишове и безмилостните огнени езици. А чрез всички тези изтезания на плътта бива изтезавана в самата й същност и безсмъртната душа насред неизброимото множество от бушуващи клади, запалени в бездната от оскърбеното величие на всемогъщия Бог и раздухвани във вековечна и всеразгаряща се ярост от диханието на Неговия гняв.
Забележете накрая, че мъченията в тази адова тъмница се умножават и от съжителството с другите осъдени. На земята близостта до злото е толкова опасна, че дори растенията сякаш инстинктивно се отдръпват от всичко гибелно и вредно за тях. В ада всички закони са преобърнати: всеки е забравил семейство, родина, приятели и близки. Осъдените вият и вопият, и проклинат един другиго, а мъките и яростта им се усилват от присъствието и на други същества, измъчвани и ожесточени като тях самите. Всичко човешко е изчезнало. Воплите на гърчещите се грешници изпълват всички кътчета на бездънната бездна. Погиналите се давят от богохулства, от ненавист към другите осъдени и от проклятия към всички съучастници в техните грехове. В стари времена имало обичай да наказват отцеубиеца, човека, вдигнал светотатствена ръка срещу собствения си баща, като го хвърляли в морските глъбини зашит в чувал заедно с петел, маймуна и змия. Намерението на законодателите, измислили тая присъда, било да накажат престъпника посредством близостта му до тези злобни и свирепи твари. Но какво е яростта на безсловесните твари в сравнение с яростта на проклятията, които бълват от напуканите уста и горящите гърла, щом само осъдените забележат всред събратята си по страдание онези, които са ги подстрекавали и поощрявали в греха, онези, чиито слова първи са посели в ума им семената на греховни помисли и греховен живот, онези, чиято безсрамна лъст ги е въвела в греха, онези, чиито очи са ги съблазнили и отклонили от праведния път? Да, те се нахвърлят срещу съучастниците си с хули и проклятия. Ала безсилни и безпомощни са те: късно е да се покаят.
На последно място помислете какво страховито страдание изпитват осъдените души — и съблазнителите, и съблазнените — от съжителството си с бесовете. Дяволите измъчват грешниците двояко: със своето присъствие и със своите укори. Не е по силите ни да си представим колко ужасни са тези дяволи. Света Катерина Сиенска[246 — Св. Катерина Сиенска е монахиня от XIV в., прочута с мистичните си видения. Трудовете й са писани под диктовка, защото самата тя не знаела да пише.], която веднъж видяла жив дявол, сведочи, че би предпочела до края на дните си да върви по разжарени въглени, нежели един-едничък път отново да зърне подобно ужасно чудовище. Тези дяволи, които някога са били красиви ангели, сега са станали точно толкова уродливи и отвратителни, колкото са били красиви. Те се подиграват и гаврят с осъдените души, които сами са въвлекли в погибел. И именно те, злите демони, в ада се превръщат в гласове на съвестта. Защо съгреши? Защо се поддаде на сатанинската съблазън? Защо се отвърна от благочестивия живот и добрите дела? Защо не страни от тинята на греха? Защо не изостави тоя лош другар? Защо не се отказа от тоя разпътен, от тоя нечист навик? Защо не се вслуша в съветите на своя изповедник? Защо, дори след като бе съгрешил един, два, три, четири или дори сто пъти, не се разкая за низостта си и не се обърна към Бога, който само чакаше разкаянието ти, за да ти опрости греховете? За разкаяние е вече късно. Има време, имало е време, ала няма повече да има време. Имало е време скришом да грешиш и време да угаждаш и на леността си, и на горделивостта си; време да ламтиш за запретеното и време да отстъпваш пред щенията на низката природа; имало е време да живееш като скота безсловесни, не, по-зле от скота, защото той поне е твар, лишена от разум, който да говори; имало е време, ала няма повече да има време. Бог те зовеше с безброй гласове, но ти не щеше и да чуеш. Не рачи да съкрушиш горделивостта и злобата в сърцето си, не рачи да върнеш нечестиво придобитото, не рачи да преклониш глава пред поученията на твоята света църква и да изпълниш християнския си дълг, не рачи да изоставиш лошите другари, не рачи да избегнеш гибелната съблазън. Ето, такава е речта на сатанинските мъчители: гавреща се и осъдителна, изпълнена с омраза и отвращение. Да, именно отвращение! Защото дори те, самите дяволи, са паднали в единствения грях, съизмерим с ангелската им природа: бунта на разума; и те, дори те, нечестивите дяволи, с отвращение и погнуса ще извърнат очи от нечуваните грехове, с които презреният човек безчести и скверни храма на Духа Светаго[247 — „Тялото ви е храм на Духа Светаго“ — 1 Кор., 6, 19.], безчести и мърси самия себе си.
О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, дано никогаж не ни сполети участта да чуем тая реч! Дано не ни сполети тая участ! Аз горещо моля Господа-Бога ни една-едничка душа от сбраните днес в тоя храм да не попадне в сетния ден на страшната разплата сред онези злочести създания, които Великият Съдник навеки ще пропъди от очите Си, за никого от нас да не прозвучи страхотната присъда: Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели!
С подкосени нозе
