Подът се олюля под нозете му и той рухна на чина, отвори напосоки някаква книга и се вглъби в нея. За него! Всяка дума бе за него! Точно така. Бог бе всемогъщ. Всеки миг можеше да го призове, още сега, както си седи на чина, преди дори да осъзнае къде. Ето, Бог го зовеше. Сега? Какво? Сега? Цялото му тяло се сгърчи, усетило всепоядащите огнени езици, плътта му пресъхна и повехна, опалена от повея на палещия вихър. Мъртъв бе. Да. Това бе съдът. Вълна от огън плисна по цялото му тяло: първата. Още една. Мозъкът му пламна. Още една. Мозъкът закъкри, заклокочи, лобът се пропука и изригна в пламъци като огнен венец, като неистов хор от гласове:
— Ад! Ад! Ад! Ад! Ад!
Гласове… Кой говореше до него?
— За ада.
— Така и ви се пада. Натри ли ви носовете?
— И още как. Разтрепериха ни се гащите.
— С вас само така трябва, и то по-честичко, че съвсем сте се разхайтили.
Прималял, той се облегна на чина. Жив. И този път Бог го бе пощадил. Още бе в познатата класна стая. Господин Тейт и Винсент Херон, застанали до прозореца, разговаряха, шегуваха се, поглеждаха проливния дъжд навън и клатеха глави.
— Дано се разнесе. Имах намерение да се поразходя с велосипеда до Малахайд с приятели. По пътя сигурно е кал до колене.
— Може и да се разнесе, сър.
Познатите гласове, познатите думи, тишината на класната стая, когато гласовете замлъкнаха и остана само едно шумолене като от спокойно пасящо стадо — другите момчета кротко дъвчеха обедните си закуски, — успокоиха изтерзаната му душа.
Имаше, имаше време. О, Майко Божия, прибежище на грешниците, застъпи се! Спаси, Пречиста Дево, спаси от бездната на смъртта!
Часът по английски започна с препитване по история. Крале и фаворити, интриганти и епископи се занизаха пред него като безмълвни привидения, скрити зад маските на своите имена. Всички бяха мъртви: и всички бяха минали през съда. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а душата си ощети? Най-сетне той бе разбрал: човешкият живот се разстилаше край него — една мирна равнина, из която задружно се трудеха хора-мравки, а мъртъвците спяха под смълчаните гробове. Лакътят на съседа му го докосна и докосна камъка в сърцето му: и когато отговори на въпроса на учителя, той чу, че собственият му глас бе изпълнен със спокойствието на смирение и разкаяние.
Душата му се потопи още по-дълбоко в глъбините на покайния мир и неспособна да понася повече мъчителния страх, потъвайки, тихом възнесе молитва. Да, да, все пак той щеше да бъде пощаден, щеше да се покае в сърцето си и да получи опрощение; и тогава там горе, на небесата, щяха да видят, че той е готов да отдаде целия си живот, за да изкупи своето минало, всеки свой миг. Почакайте само.
— Всеки миг, Господи! Всеки, всеки!
Някой открехна вратата и съобщи, че в капелата изповедите вече са започнали. Четирима ученици напуснаха стаята; той чу, че по коридора минават и други. Трепетен хлад повя в сърцето му, едва осезаем, като лъх на лек ветрец, но безмълвно заслушан и обзет от терзания, той сякаш бе долепил ухо до собствения си сърдечен мускул и усещаше как сърцето му тръпне и се свива, заслушан в ускореното пърхане на клапите му.
Нямаше изход. Длъжен бе да се изповяда, да изговори с думи всичко, което бе вършил и мислил, грях подир грях. Но как? Как?
— Отче, аз…
Мисълта прободе слабините му като хладен лъскав кинжал: покай се! Не, само не там, в капелата на колежа. Той щеше да изповяда всичко, искрено да изброи всичко, каквото бе съгрешил с мисъл и дела; ала само не там, сред съучениците си. Далеч от тях, в някое глухо място щеше да прошепне своя позор; и той смирено се помоли Богу да не му се гневи, задето не му достига кураж да се изповяда в капелата; и в пълно съкрушение на духа нечуто отправи към юношеските сърца молба за прошка.
Мина време.
И отново той седеше на първата пейка в капелата. Навън денят вече гаснеше и през вехтите тъмночервени завеси бавно се процеждаха последните слънчеви лъчи, сякаш сетният ден клонеше към заник-слънце и тръбачът зовеше на съд всички души.
— Отхвърлен съм от Твоите очи — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от тридесетия псалом, стих двадесет и трети. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.
Проповедникът заговори със спокоен ласкав глас. Лицето му излъчваше доброта и върховете на пръстите му, опрени един о друг, образуваха малка клетка.
— Тази заран в нашата беседа за ада ние се опитахме да извършим онова, което светият основател на нашия роден в книгата си с духовни упражнения нарича compositio loci[248 — Лойола завършва своите „Духовни упражнения“ в 1548 г.Предназначението им е да насочват християнина към размисъл над греха, божествената справедливост и Страшния съд. Трактатът стои в началото на дълга традиция (вж. бел. 15). Методът на Лойола — compos itioloci — се заключава в това, че човек се поставя пред бога, като извиква в съзнанието си материални вещи, свързани с Христос — дървото на кръста, мириса на кръвта и потта му и пр. Оттук идва поразителната (често комична) материалност на Ада в проповедта на отец Арнал.]. Направихме, сиреч, опит да възсъздадем с помощта на духовните си сетива във въображението си материалната същност на това ужасно мъчилище и характера на телесните изтезания, на които са подвъргнати всичките му обитатели. Тази вечер накратко ще спрем вниманието си върху характера на духовните мъки в ада.
Запомнете добре: всеки грях е двойно злодеяние. От една страна, грехът е позорен сговор с прищевките на развратената ни природа, отстъпка пред низките страсти, пред мръсното и скотското, от друга страна обаче, грехът е и отвръщане от гласа на по-висшата природа, от всичко, що е чисто и свято, от самаго Господа-Бога. Затова в ада всеки смъртен грях бива наказван с два вида мъки: телесни и духовни.
Прочее най-страшната от духовните мъки е мъката от загубата и тя наистина е толкова силна, че сама по себе си надминава всички останали страдания, взети заедно. Свети Тома, най-великият църковноучител, ангелският доктор, казва, че няма по-ужасно проклятие от това човешкият разум да бъде всецяло лишен от божествената светлина, а сърцето — надменно отвърнато от благостта Божия. Бог, запомнете това добре, е безкрайно благо същество и затова загубата на подобно същество не може да не е безкрайно мъчителна. В този си живот ние не можем достатъчно ясно да си представим какво означава такава загуба. Ала осъдените в ада, в придатък към страшните мъки, си дават съвсем точна сметка за това, което са загубили, и съзнават, че безвъзвратната загуба е причинена от собствените им грехове. В самия миг на смъртта възлите на плътта се разтрогват и душата тутакси литва към Бога. Душата се стреми към Бога като към средоточието на своето битие. Запомнете, мои мили невръстни братя, нашите души жаждат единение с Бога. Ние идем от Бога, живеем чрез Бога и принадлежим на Бога: ние сме Негови, неразлъчно Негови. Бог обича с божествена любов всяка човешка душа и всяка човешка душа живее в тая любов. И би ли могло да бъде инак? Всяко наше дихание, всяка мисъл, всеки миг от нашия живот извира от неизчерпаемата благост Божия. И ако болка къса сърцето на майката, разлъчена от своето чедо, на изгнаника, прокуден от роден край и бащино огнище, на човека, откъснат от своите другари, о, помислете само каква болка, какви терзания ще мъчат клетата душа, лишена от близостта на преизпълнения с благост и любов Създател, който я е извикал на живот от небитието, подкрепял я е в земния й път, обичал я е с безпределна любов! Следователно да бъдеш навеки отлъчен от най-висшето си благо, от Бога, и да усещаш болката от тая загуба, съзнавайки, че е непоправима — това, значи, е най-страшното мъчение, което може да изпита сътворената душа — poena damni, мъка от загубата.
Втората духовна мъка, на която са подвъргнати осъдените в ада, са угризенията на съвестта. Както в гниещия труп се завъждат червеи, така в гноясалата от грехове душа на осъдения се заражда вечно угризение, появява се жилото на съвестта или както папа Инокентий III го нарича — червеят с тройното жило. Първото жило на твоя жесток червей е споменът за прежните наслади. О, какъв ужасен спомен! В езерото на всепоглъщащите пламъци горделивият властелин ще си припомни разкоша на своя двор, нечестивият мъдрец — своята библиотека и научни прибори, ценителят на изкуствата — своите статуи, картини и всички други съкровища, чревоугодникът — разточителните пиршества, изисканите гозби и отбраните вина; скъперникът ще си припомни своите сандъци със злато, разбойникът — нечестиво придобитите богатства, озвереният, отмъстителен и безпощаден убиец — кървавите си злодеяния и безчинства, сластолюбецът и прелюбодеецът — срамните си и гнусни наслади. Ще си припомнят те всичко това и ще възненавидят и себе си, и греховете си. Защото колко жалки ще изглеждат тогава всички тия наслади на душата, осъдена да се мъчи в адовия огън на вечни векове! Каква неистова ярост ще ги обземе при едничката мисъл, че са загубили небесното блаженство заради земната тлен, заради шепа монети, суетна слава, плътски удоволствия, заради една сладостна тръпка. О, те ще се разкаят, но това е второто жило на червея на съвестта — закъснялото и безполезно разкаяние за извършените грехове. Правосъдието Божие непреклонно изисква разумът на тези жалки създания да бъде постоянно съсредоточен върху извършените от тях самите грехове, нещо повече, както посочва свети Августин, Бог ще всели в тях собственото си познание за греха и тогава всеки грях ще се разкрие пред тях в цялата си чудовищна мерзост, точно такъв, какъвто изглежда в очите на Бога. Те ще съзрат всичката низост на греховете си и ще
