Един грях, един миг метежна горделивост на разума, погуби Луцифер и една трета част от ангелското войнство. Един грях, един миг на безразсъдство и слабост, лиши Адам и Ева от Рая и донесе на земята смърт и страдания. Тогава, за да поправи последствията от тоя грях, Единородният Син Божи слезе от небето на земята, страда, биде разпнат и след тричасови кръстни мъки предаде дух.
О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, нима ние сега ще оскърбим благия наш Изкупител и ще предизвикаме гнева Му? Нима отново ще потъпчем Неговото обезобразено и изтерзано Тяло? Нима ще заплюем Лицето, изпълнено с толкова скръбна любов? Нима и ние като жестоките иудеи и грубите войници ще се глумим над кроткия и милостив Спасител, който Сам заради нас изпи до дъно горчивата чаша? Всяко греховно словце е една нова рана в нежното Му тяло. Всяко греховно дело е трън, който се впива в Неговото чело. Всяка нечиста мисъл, на която съзнателно се отдаваме, е остро копие, което пронизва това свято любещо сърце. Не, не. Ни едно човешко същество не би се решило да извърши онова, което тъй дълбоко оскърбява величието Божие, онова, което бива наказвано с вечност от мъки, онова, което изново разпъва на кръста Сина Божи и се поругава с Него.
Аз моля Господа-Бога, щото словата, изречени в немощ, да спомогнат днес да се утвърдят в святост ония, които са били осенени от Божията благодат, колебливите да се укрепят, а злочестата, заблудила се душа — ако сред вас има такава — да се върне в пътя на вярата. Аз моля Господа — и вие се помолете с мене — да ни помогне да се покаем от греховете. А сега ви моля всички до един да коленичите тук, в тоя скромен храм, пред лицето на Бога, и да повтаряте след мене деянието на разкаяние[249 — Деянието на разкаяние е покайна молитва. Джойс дава своя версия.]. Той е тук, в дарохранителницата — преизпълнен от любов към човешкия род и готов да утеши страдалците. Няма страшно. Колкото и многобройни, колкото и гнусни да са греховете ви, стига само да се покаете, ще получите опрощение. Нека не ви възпира суетен срам. Бог още е нашият милостив Господ, Който желае на грешника не вечна погибел, а покаяние и праведен живот.
Той ви зове при Себе си. Вие сте Негови. Той ви създаде от нищо. Той ви обича, както само Бог може да обича. Обятията Му са разтворени за вас дори да сте съгрешили против Него. Дойди, дойда в лоното Му, клети грешнико, клети, суетен, заблуден грешнико! Бог чака. Часът настъпи.
Свещеникът стана, обърна се с лице към олтара и коленичи в падналия мрак на стъпалото пред дарохранителницата. Той изчака, докато всички коленичат и в църквата се възцари гробно мълчание. Тогава повдигна глава и пламенно, фраза след фраза започна да произнася деянието на разкаяние. Фраза по фраза момчетата повтаряха молитвата след него. С език, прилепнал о небцето, Стивън сведе глава и мълком започна да се моли:
— О, Господи, Боже мой —
— О, Господи, Боже мой —
— разкайвам се от все сърце —
— разкайвам се от все сърце —
— задето те оскърбих, Господи —
— задето те оскърбих, Господи —
— и ненавиждам греховете си —
— и ненавиждам греховете си —
— паче всяко друго зло —
— паче всяко друго зло —
— понеже те са гнусота пред Тебе, Господи,
— понеже те са гнусота пред Тебе, Господи,
— пред Тебе, който заслужаваш —
— пред Тебе, който заслужаваш —
— всичката ми любов —
— всичката ми любов —
— и твърдо се решавам —
— и твърдо се решавам —
— с благодатната Ти помощ —
— с благодатната Ти помощ —
— никога вече да не Те оскърбявам —
— никога вече да не Те оскърбявам —
— и да изправя стъпките си —
— и да изправя стъпките си.
Като се нахрани, той се качи в стаята си, за да остане насаме със своята душа, и при всяка стъпка от нея сякаш се изтръгваше въздишка; ведно с нозете, стъпало по стъпало, въздишайки, душата му се възземаше нагоре през гъстия мрак.
На площадката пред стаята се спря, поколеба се, после сграбчи порцелановата топка и бързо отвори вратата. Достраша го да влезе и с примряла душа той започна да се моли дано смъртта не докосне челото му, като прекрачи прага, дано на бесовете, скрити в мрака, не бъде дадена власт над него. Стоеше замръзнал на прага като пред входа на някаква тъмна пещера. Лица… Вътре имаше лица… Очи… Дебнеха и бдяха.
— Ние, разбира се, безпогрешно знаехме, че макар това да не може да не излезе наяве, за него все пак ще бъде непосилно трудно да се опита да се помъчи да застави себе си да се помъчи да се опита да определи своя духовен ходатай и затова ние, разбира се, безпогрешно знаехме…
Шепнешката вътре дебнеха и бдяха някакви лица; шъпот на безбройни гласове и изпълваше тъмните недра на пещерата. Ужас сграбчи душата и тялото му, но той храбро вдигна глава и решително прекрачи прага. Врата… стая… Познатата стая, познатият прозорец. Той спокойно рече на себе си, че всички ония думи, които шепнешком изплуваха от мрака, са съвършено безсмислени. Рече на себе си, че това чисто и просто е собствената му стая с отворена врата.
Затвори вратата, приближи се бързешком до леглото, коленичи край него и зарови лице в ръцете си. Дланите му бяха ледени и влажни, нозете до болка вкочанясали от студ. Телесният смут, студът и умората не му даваха покой и разпиляваха мислите му. Защо стоеше на колене, като дете, което мълви своята молитва преди сън? За да бъде насаме с душата си, да изпита съвестта си, да застане лице в лице със своите грехове, да си припомни кога, как и къде бе извършил всеки един и да поплаче над тях. Но да заплаче той не можеше. Не можеше дори да ги извика в паметта си. Усещаше само някаква душевна и телесна болка, усещаше, че цялото му същество, памет, воля, разум и плът са вцепенени и изнурени.
Само работа на дяволите беше това: те бяха разпилели мислите и забулили съвестта му, а сега напираха да го превземат през вратите на неговата мекушава и грехопокварена плът; и с боязлива молитва към Бога да прости слабостта му той се покатери в леглото, зави се презглава и отново зари лице в ръцете си. Съгрешил бе. Съгрешил бе толкова тежко против небето и пред Бога, че не бе вече достоен да се нарече Негов син.[250 — Решението на Блудния син (Лук., 15, 18 — 19).]
Но нима той, Стивън Дедалус, наистина е вършил всичко това? В отговор съвестта му въздъхна. Да, той, той; скритом, мерзко, ден след ден, докато закоравя и се ожесточи в греха и даже се осмели да носи маската на благочестието пред самия олтар, макар вътре в него душата му да бе жив гнойник на порока. Прокажената паплач на греховете му го обгради като обръч, те се надвесиха от всички страни и задишаха право в лицето му. Той се опита да ги забрави в молитва, сви се на кълбо и замижа; но гледните на душата му оставаха будни и макар до болка да стискаше клепачи, той виждаше местата, където бе блудствал, макар плътно да бе запушил уши, чуваше всичко. Напрегна цялата си воля, за да престане да вижда и чува. Напрегна я до сетен предел, докато снагата му се разтресе от това усилие и за миг той изгуби свяст. Ала само за миг; сетне дойде на себе си. И тогава видя.
Поле, обрасло с настръхнали тръни, репей и коприва. Сред гъсто сплетените стъбла на избуялия буренак се въргалят смачкани тенекиени кутии, пити и краваи втвърдени изпражнения. Белезникава блатиста светлина струи от тях и бавно се процежда през плъпналия сивозеленикав гъсталак. Воня се вие и стеле като блатна мъглица над всяка смачкана кутия, над всеки спечен куп човешка кал.
Някакви същества шават из полето… едно, три, шест… Някакви същества сноват насам-натам и шумолят. Козлоподобни същества с гуменосиви човешки лица, рогати, с проскубани бради шумолят. Шетат насам-натам, провлачили дълги опашки, шумолят, жестоките им очи святкат със сатанинска злоба. Ехидно злорадство озарява кокалестите им старчески лица. Едно от тях загръща туловището си с парцалива фланелена жилетка, друго монотонно мърмори, заплело брадата си в сплъчкания буренак. Пресъхналите им устни сумтят невнятни думи, те шетат околовръст, шумолят из шубрака, описват бавно кръг след кръг, провлачили дълги опашки сред тракащите тенекии. Кръг след кръг описват те и свиват обръча си все по-близо, все по-близо шумолят, приближават, приближават, ломотят невнятни слова, шумолят и плющят с дългите опашки, омацани със смрад, зъбят се със сатанински морди…
— Помощ!
Обезумял, той изрита завивките да освободи лицето и шията си. Ето неговия ад! Бог му даваше да види ада, приготвен за неговите грехове: смрадно, скотско, сатанинско скопище на похотливи козобради бесове. За него! За него!
Той скочи от леглото, задавен от гнусните миазми, които се стичаха право в гърлото и преобръщаха червата му. Въздух! Глътчица небесен въздух! Стенейки, залитна към прозореца, почти изгубил свяст от погнуса, но разкъсван от спазми в стомаха, се сгърчи до мивката, лудо стисна с ръце леденото си чело и повърна всичко в агонизиращ пристъп.
Щом пристъпът премина, той изнемощял се добра до прозореца, вдигна рамката и седна в ъгъла на нишата, облакътен на перваза. Дъждът бе престанал; всред облачетата пара, които плуваха от един светлик към друг, градът предеше около себе си мек пашкул от жълтеникава мъглица. Небосводът бе тих и едва-едва осветен, въздухът нахлуваше в гърдите сладостен, като в окъпана от дъжд горичка. И всред този мир от примигващи светлинки и уханна тишина той даде обет на сърцето си.
Устните му замълвиха молитва:
— Той нявга бе замислил да слезе на земята в своята небесна слава, ала ние съгрешихме; оттогава вече Той не можеше да се яви, без да
