— Колко време има, откак се изповяда за последен път, чедо?
— Много, отче.
— Има ли месец, чедо?
— Повече, отче.
— Три месеца, чедо?
— Повече, отче.
— Шест месеца, чедо?
— Осем, отче.
Началото мина. Свещеникът попита:
— И какво си спомняш оттогава насам?
Той започна да изповядва греховете си: пропуснати литургии, непрочетени молитви, лъжи.
— Нещо друго, чедо?
Изблици на гняв, завист, чревоугодие, тщеславие, непокорство.
— Нещо друго, чедо?
— Леност.
— Нещо друго, чедо?
Няма изход. Той прошепна:
— Аз върших… блуд, отче.
Свещеникът не извърна глава.
— Сам със себе си ли, чедо?
— И… с други.
— С жени ли, чедо?
— Да, отче.
— С омъжени ли, чедо?
Откъде да знае. Греховете се процеждаха и стичаха от устните му капка по капка, от душата му, забрала и кървяща като гнойник, се процеждаше и стичаше мръсната мътилка на порока. Източиха се и последните грехове, срамни и гнусни. Това бе всичко. Премалнял, той обори глава.
Свещеникът мълчеше. Подир попита:
— Колко си годишен, чедо?
— Шестнайсет, отче.
Свещеникът прокара няколко пъти ръка по лицето си, сетне отново опря чело о нея, приведе се към решетката и както бе извърнал очи, бавно заговори с уморен старешки глас:
— Ти си още съвсем млад, чедо — рече той, — и аз те моля да оставиш тоя грях. Ужасен грях е това. Убива и тялото, и душата. Какви ли не престъпления и злочестини идват от него. Остави го, чедо, в името на Бога, остави го. Позорен грях е това и безчести мъжа. Ти не можеш да знаеш докъде ще те отведе тая злощастна привичка и кога ще се обърне против тебе. Докато постоянстваш в тоя грях, клето чедо мое, ти не чиниш и пукната пара пред Бога. Помоли се на нашата майка Мария да ти помогне. Тя ще ти помогне, чедо. Моли се на нашата Пресвета Дева, колчем ти влезе в главата тоя грях. Аз ти вярвам, чедо, нали ще го сториш? Ти се разкайваш за тия грехове. Вярвам ти, че се разкайваш, чедо. Трябва сега да се вречеш на Бога, че с неговата свята благодат никогаж вече няма да го разгневяваш с тоя проклет грях. Обещаваш тържествено пред Бога, нали?
— Да, отче.
Умореният старчески глас ороси като сладостен дъжд треперещото му изсъхнало сърце. Колко сладко и колко тъжно!
— Обещай, клето мое чедо. Дяволът те е съблазнил. Прогони го, да се върне в ада, ако пак ти подшушне да скверниш плътта си, прогони тоя зъл дух, който мрази нашия Господ-Бог. Обещай сега на Бога, че ще оставиш тоя грях, тая срамота на срамотите.
Ослепен от сълзите и от сияйната милост Божия, той сведе глава, чу свещеника да изговаря тържествените слова на опрощението и видя ръката му вдигната в знак на отпущение.
— Бог да те благослови, чедо. Моли се за мен. Коленичил в ъгъла на тъмния кораб, той зачете покайна молитва[254 — В по-ново време епитимията, налагана след изповед, обикновено се свежда до прочитането на определен брой молитви. Това определя началото на следващата глава.]: молитвословието му се възнасяше към небето от очистеното му сърце като благоухание, бликнало от цвета на бяла роза.
Веселие изпълваше калните улици. Той крачеше към къщи и чувствуваше как невидимата благодат осенява тялото му и го окриля. Въпреки всичко успя да го стори. Изповяда се и Бог му прости. Душата му отново е чиста и свята, свята и честита.
Как прекрасно би било сега да умре, ако Бог повели. Но прекрасно е и да живее, щом Бог повелява, да живее в благодат и мир, добродетелен и благ с всички.
Седнал в кухнята пред камината, той не смееше да продума от щастие. Досега не бе имал ни най-малко понятие колко красив и спокоен може да бъде животът. Нежна светлина струеше от зеления книжен абажур, закачен с карфици около лампата. На бюфета имаше чиния със салам и пача, а на рафта яйца, сложени за закуска утре сутрин, след причастието в колежа. Пача, яйца, салам и чашка чай. Колко прост и красив е все пак животът! И целият е пред него.
Унесен в мечтания, заспа. В мечтания се събуди на сутринта и в мечтания пое към колежа в тихото утро.
Всички бяха вече там, коленичили по местата си. Радостен и смутен, коленичи и той сред тях Престолът бе засипан с благоуханни бели цветя и в утринната светлина бледите пламъчета на свещите всред белите цветя бяха ясни и спокойни като собствената му душа.
Той стоеше на колене пред олтара сред съучениците си, хванал заедно с тях покрова на престола, който потрепваше над живия плет от ръце. Ръцете му трепереха, разтрепери се и душата му, щом чу свещеникът да поднася от причастник на причастник потира със светите дарове.
— Corpus Domini nostri[255 — Тялото на нашия Господ (лат.).].
Нима е истина? Не сънува ли, че стои на колене, безгрешен и смирен, и след миг ще усети хостията на езика си и Бог ще влезе в пречистеното му тяло?
— In vitam eternam. Amen[256 — В живот вечен. Амин (лат.).].
Нов живот! Живот на благодат, добродетел и щастие. Истина е. Не е сън, от който ще се пробуди. Миналото си е минало.
— Corpus Domini nostri.
Потирът стигна до него.
IV
Неделя бе посветена на тайната на св. Троица, понеделник — на св. Дух, вторник — на ангелите-пазители, сряда — на св. Йосиф, четвъртък — на светото причастие, петък — на Страстите Господни, събота — на св. Дева Мария.
Всяка сутрин той изново освещаваше душата си с благодатта на различни светоизображения и тайнства. Денят му започваше със самоотвержено пожертвование на всички помисли и постъпки пред намеренията на върховния пастир и с ранна литургия. Мразовитият утринен въздух укрепваше ревностната му набожност и често, както стоеше на колене сред неколцината богомолци пред страничния олтар и следеше шепота на свещеника по своя молитвеник, между чиито страници бе вмъкнал и отделни листчета с молитви и прошения, той сегиз-тогиз за миг вдигаше очи към фигурата в свещенически одежди в полумрака между двете свещи, символи на Вехтия и Новия завет, и си представяше, че коленичи на служба в катакомбите.
Ежедневието му преминаваше в различни богоугодни дела.[257 — Покайните подвизи на Стивън, разказани в първата част на гл. IV, отново подемат темата за „духовното счетоводство“ от разказа „Благодат“, но вече с много по-сгъстени краски. Те са моделирани по наръчника на братството, където индулгенциите са подробно обяснени и към всяка молитва или молитвен възглас е означен точният брой дни, които те изкупват за душите в Чистилището.] С молитвени възгласи и излияния той щедро трупаше — по дни, по четиридесетници и по години — цели столетия за душите в чистилището; ала духовният екстаз от лекотата, с която изпълняваше тия баснословни епитимии, не удовлетворяваше напълно ревностното му молитвословие, защото така и нямаше да узнае доколко застъпничеството му е могло да облекчи временното наказание на изтерзаните клетници; и обзет от страх, че всред пламъците на очистителния огън, различен от геената само по това, че не е вечен, и всичките му усилия може би не струват повече от капчица вода, от ден на ден той нудеше душата си за все по-усърдни покайни подвизи.
Разделил бе деня си на части в съответствие със задълженията, които според него прилягаха на възрастта и мястото му в живота, и всяка от тях кръжеше в своя собствена духовна орбита. Животът му сякаш се бе приближил до вечността: той можеше да заставя всичките си мисли, думи и дела, всички вътрешни трепети да бъдат такива, че веднага да срещнат лъчезарното одобрение на небесата; и навремени усещаше техния отклик толкова живо, че си представяше как душата му в своето усърдие сякаш натиска клавишите на огромна каса и виждаше бележката с цената на покупката му тутакси да възлиза на небето, но не във вид на цифри, а като тънка струйка тамянен дим или стрък нежно цвете.
Молеше се непрестанно: винаги носеше в джоба броеницата си, за да може, както си върви, да отмята едно по едно зърната й[258 — Броеницата е разделена на три части, всяка от които съответства на определен брой молитви.], и думите му сякаш се превръщаха в цветни венчета с такава неземна нежност, че му се струваха безуханни и безцветни, както бяха и безименни. Всеки ден специално казваше и по три броенички, за да укрепне душата му в трите евангелски добродетели: вярата в Отца, неговия Създател, надеждата в Сина, неговия Изкупител, и любовта към Дух Свети, неговия Осветител; и тая трижди тройна молитва той възнасяше към Трите лица чрез св. Дева Мария в името на нейните радостни, скръбни и славни тайни.
Във всеки от седемте дни на седмицата той се молеше още да бъде низпослан на душата му един от седемте дара на светия Дух и да прогонва от нея, ден подир ден, седемте прежноосквернявали я смъртни гряха; молеше се поотделно за всеки дар в специално нарочен за него ден — и бе уверен, че гласът му ще бъде чут, макар навремени да недоумяваше защо мъдростта, знанието и разумът се смятат толкова различни по своята природа, че да трябва поотделно да се моли за тях. Но все пак вярваше, че в постепенното си духовно усъвършенстване ще съумее да се изкачи до стъпалото, когато греховната му душа ще бъде укрепена в слабостта си и просветена от Третото лице на пресветата Троица, и тогава ще преодолее и тая трудност. Упованието му се подсилваше от неговия благоговеен трепет пред божествения мрак и мълчание, обиталище на незримия Параклет[259 — Гръцкото и латинското име на св. Дух.], чиито личби са гълъб и силен вятър, и за грях против Когото няма прошка[260 — „Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците“ (Мат., 12, 31). Католическото богословие не е съвсем.наясно по същността на тоя грях, предполага се, че това е отчаянието, окончателната и безвъзвратна загуба на надежда, че човек ще се домогне до състояние на благодат. Ср. бел. 14 към гл. II. Мисълта отдавна вълнува Стивън.]; предвечното, тайнствено и непостижимо Същество, на което като на бог свещениците веднъж в годината отслужват литургия в огнепурпурни одеяния.
Загадъчните образи, чрез които богословските съчинения обясняваха
