Чувал бе актьори и проповедници тържествено да говорят за любов и за омраза, срещал бе тия страсти тържествено описани в книгите, но недоумяваше защо неговата душа е неспособна да ги приюти дори за миг, защо е безсилна да застави устата му уверено да промълви техните имена. От време на време го овладяваха пристъпи на гняв, ала и тая страст не пускаше дълбок корен в него и щом настъпеше отливът им, той имаше чувството, че от тялото му с лекота се е свлякла някаква външна люспица или обвивка. Сегиз-тогиз усещаше как в жилите му шепнешком плъзва някакъв невнятен тъмен огън и мигом разпалва греховната му похот; но и това скоро стихваше и съзнанието му оставаше бистро и безразлично. Това сякаш бяха единствената любов и единствената омраза, които душата му бе способна да приюти.
Но да се съмнява в реалността на любовта, той вече не можеше: та нали сам Бог извечно бе възлюбил неговата душа. Постепенно душата му трупаше духовно познание и целият свят се разкриваше пред очите му като огромен хармоничен образ на всемогъществото и любовта господни. Животът се превърна в божи дар и за всеки негов миг, за всяко усещане, дори само за радостта да зърне един-едничък листец на някоя клонка, душата му бе длъжна да славослови Твореца и да му благодари. Независимо от цялата си вещественост и сложност светът сега съществуваше за душата му само като теорема на божието съвършенство, любов и всъдеприсъствие. Това чувство за божествения смисъл на цялата вселена, низпослано на душата му, бе толкова всеобхватно и безспорно, че той навремени недоумяваше защо изобщо е нужно да бъде все още жив. Но животът му също бе част от висшия промисъл и той не дръзваше да се усъмни в целесъобразността му; той, който повече от всички бе виновен в такива тежки и отвратителни грехове против божествения промисъл. Съкрушена и смирена от съзнанието за това единствено, вечно, вездесъщо и съвършено битие, душата му отново робко пое своето бреме от покайни подвизи, литургии, молитви, тайнства и самоизтезания за умъртвяване на плътта, и едва тогава, за пръв път, откакто бе започнал да размишлява над великата тайна на любовта, той усети дълбоко в себе си един топъл порив, сякаш в него проигра някакъв нов живот или самата му душа се бе обогатила с нова добродетел. Традиционната поза на религиозен екстаз в сакралното изкуство — молитвено вдигнатите ръце, устните и очите разтворени като пред припадък — се превърна за него в идеален образ на душата, която се моли благоговейна и плаха пред своя създател.
Но предупреден какви опасности крие духовната екзалтация, той не си позволяваше да занемари ни едно, дори най-дребното от задълженията на християнин и непрестанно се бореше с похотите на плътта, стремейки се по-скоро да заличи греховното си минало, нежели да се домогне до губително-измамливата безгрешност на светец. Всяко от петте си сетива той подчини на най-строга дисциплина. За да умъртвява зрението, си вмени в дълг да ходи по улицата със сведен поглед, да не поглежда встрани и никога да не извръща очи. Очите му всячески избягваха да срещат очите на жени. При четене той ги обуздаваше, като сегиз-тогиз с рязко усилие на волята откъсваше поглед от страницата насред някое недовършено изречение и затваряше книгата. За да умъртвява слуха, не полагаше ни най-малко усилие да контролира гласа си, който тъкмо тогава мутираше, не си разрешаваше да пее и да си подсвирква, не се опитваше да избягва шумовете, които до болка дразнеха нервите му: стърженето на точилото за ножове, чегъртането на лопатката за сгур по скарата на камината, изтупването на чергите. По-трудно му бе Да умъртвява обонянието си, тъй като установи, че не изпитва никакво инстинктивно отвращение от неприятни миризми, било миризми от външния свят, като смърдежа на тор или катран, или тези на собственото му тяло, с които правеше всевъзможни любопитни сравнения и експерименти. Все пак най-подир успя да изнамери една миризма, от която изпитваше погнуса: нещо средно между вонята на вмирисана риба и застояла пикоч, и оттогава не пропускаше сгоден случай да мъчи обонянието си с нея. За да умъртвява вкуса, стриктно съблюдаваше етикета за хранене, до буквата спазваше всички църковни пости и всякога се стараеше да отвлича вниманието си от вкуса на различните гозби. Но той направо надмина себе си по талант и изобретателност в умъртвяването на своето осезание: никога нарочно не променяше положението на тялото си в леглото, заемаше възможно най-неудобните пози, стоически понасяше всеки сърбеж или болка, странеше от топлика на огъня, прекарваше на колене цялата литургия, освен когато дойдеше ред да се чете Евангелието, след миене оставяше части от лицето и шията си неизбърсани, за да ги жули вятърът, а колчем ръцете му не бяха заети с броеницата, той ги изопваше надолу по шевовете на панталона като атлет и ходеше, без да ги пъха в джобовете или сключва на гърба си.
Съблазните на смъртния грях вече не го преследваха. И все пак в края на тоя сложен курс от покайни подвизи и най-строго себеобуздание той с недоумение забеляза, че постарому си остава лесна плячка на всевъзможни недостойни слабости и детинщини. Молитвословието и постите не му помагаха да надвие раздразнението, когато чуеше майка си да кихне или пък някой смутеше благочестивите му упражнения. Невероятни усилия на волята му бяха нужни, за да подави напиращия гняв. Забелязал бе признаците на същата дребнава сприхавост и у своите учители и постоянно подпрян от спомена за разкривените им от яд черти, присвити устни и зачервени лица, той се обезсърчаваше от приликата си с тях, ако и да полагаше старание да се държи смирено. Да влезе в руслото на пошлия житейски поток, който влачеше другите, бе за него далеч по-трудно, отколкото да спазва всички пости и молитви, и неудовлетворението от неизменната неудача да стори това накрая го накара да се почувства духовно опустошен и породи съмнения и угризения. Душата му се залута в униние, започна да му се струва, че дори светите тайнства са се превърнали в пресъхнал извор. Изповедите станаха отдушник на угризения и стаени слабости. Когато приемаше светото причастие, той не изпитваше същите разтапящи мигове на девствено себеотдаване, както при ония духовни причастявания, с които навремени завършваха посещенията му пред светите дарове. Книгата, която използваше в подобни случаи, бе едно старо, полузабравено съчинение на св. Алфонс Лигуори[262 — Св. Алфонс Лигуори (1696–1789) — монах, основател на сектата на редемптористите. Джойс използва неговия трактат „Пътят към спасението или подготовка за смъртта“ в проповедта от гл. III.] с избледнели букви и поръждавели жълтеникави страници. Четенето на тая книга, в която образите от Песен на песните се преплитаха с молитвословието на причастника, сякаш пробуждаше в душата му един помръкнал свят на жарка страст и отклика на пламенната девственост. Някакъв нечут глас сякаш милваше душата му, нашепваше й нежности и славословия, като своя невяста я зовеше на венчавка, зовеше я да стане и да слезе с него, да побърза от връх Амана и от леопардовите планини; а душата сякаш отвръщаше със същия нечут глас и се отдаваше: Inter ubera mea commora-bitur[263 — (Моят възлюбен) стои на гърдите ми (лат.).].[264 — Цитат от „Песен на песните“ — 2, 13; 4, 8; 1, 13.]
Картината на това себеотдаване пленяваше душата му с губителния си чар, защото в него отново се бе пробудил настойчивият глас на плътта и шепотът му отново бе започнал да тревожи молитвите и себевглъбяването му. Той преливаше от чувство на сила при мисълта, че една-единствена отстъпка, една мимолетна мисъл биха могли в миг да разрушат всичко, което бе постигнал. Струваше му се, че някакъв потоп бавно се надигна към босите му нозе и ето, първата лека, плаха, нечута вълничка току ще докосне трескавата му кожа. Но тогава, почти в сетния миг, на косъм от греховната бездна, той се озоваваше на спасителния бряг, далеч от вълните, избавен чрез внезапното усилие на волята или внезапен молитвен възглас; после виждаше колко далече е отстъпила сребърната лента на надигащия се прилив, за да започне изново да се приближава към нозете му, и душата му потръпваше от чувството си на сила и от удовлетворението, че не се бе поддал и не бе разрушил постигнатото.
Това многократно бягство на косъм от прилива на съблазните обаче започна да го безпокои и той взе да се пита дали благодатта, с която за нищо на света не би искал да се раздели, лека-полека не му бива отнета. Ведрата увереност в собствената неуязвимост от грях помръкна, изместена от смътния страх, че неволно душата му може би наистина се бе изкушила. С мъчителни усилия той все пак смогна да си възвърне предишната увереност, че пребъдва в благодат, като убеждаваше себе си, че щом при всяко изкушение се е молил за благодат, то тя непременно ще го осени, тъй като бог е длъжен да я даде. Честите съблазни и силата им накрая нагледно го убедиха в истинността на всичко, което бе слушал за изкушенията на светиите. Честите и силни съблазни доказваха, че крепостта на душата му не е паднала и че дяволът беснее, за да я превземе.
Често, когато вече бе изповядал своите съмнения и угризения — мимолетно невнимание по време на молитва, изблик на дребнава гневливост или хитроумно своеволие на думи или на дело, — преди да му даде опрощение, изповедникът го караше да назове някой по-раншен грях.[265 — Стивън няма повече смъртни грехове за изповядане, но свещеникът го връща към миналото, защото, за да му даде опрощение, е нужен
