— Та нали поправих живота си, какво! — казваше си той.
Директорът стоеше в нишата на прозореца с гръб към светлината, опрял лакът о кафявия транспарант. Той говореше и се усмихваше, като бавно си подмахваше и сплиташе на примка шнура на съседния транспарант. Стивън стоеше пред него, приковал очи в бавните ловки движения на пръстите му, и сегиз-тогиз поглеждаше към заника на дългия летен ден над далечните покриви. Плътна сянка обгръщаше лицето на свещеника, но заревото на залеза докосваше изотзад дълбоко хлътналите му слепоочия и заобления череп. Наострил уши, Стивън следеше всяка извивка в гласа на свещеника, който достолепно, но сърдечно беседваше на всевъзможни теми: току-що завършилата ваканция, колежите на ордена в странство, промените в преподавателското тяло. Достолепният сърдечен глас се лееше непринудено, а щом замлъкнеше, Стивън се чувстваше задължен да възобнови беседата с някой почтителен въпрос. Ясно му бе, че всичките тия приказки са само пролог, и той изчакваше онова, което тепърва щеше да последва. Още щом бе получил нареждането да се яви при директора, той си бе заблъскал главата да отгатне целта на това повикване; и през време на дългото напрегнато очакване в приемната на колежа, докато блуждаещият му поглед бе обхождал благопристойните гравюри по стените, а умът му се бе лутал от догадка към догадка, смисълът на повикването почти му се бе прояснил. Ала тъкмо когато си бе пожелал някаква непредвидена причина да възпрепятства директора, той бе чул скръцването на вратата, прошумолялото расо.
Директорът бе подхванал беседа за ордените на доминиканците и францисканците и за дружбата между св. Тома и св. Бонавентура. Е, ако питали него, формата на капуцините била малко нещо…
Лицето на Стивън отрази снизходителната усмивка на директора, но тъй като не държеше особено да се произнася по този въпрос, той само леко присви устни в знак на съмнение.
— Чувам — продължи директорът, — че и сред самите капуцини вече се чували гласове за нейната отмяна — по примера на другите францисканци.
— Предполагам, че в манастирите все пак ще я запазят — каза Стивън.
— О, да, разбира се — каза директорът. — За манастирите тя е съвсем подходяща, но право да ви кажа, убеден съм, че за улицата най-добре би било да я отменят, не сте ли съгласен?
— Неудобна е, разбира се.
— Представяте ли си, като бях в Белгия, вървя си по улицата и току видя някой капуцин на колело — запретнал тая ми ти работа на коленете си човекът и в хубаво време, и в лошо! Да си умреш от смях! Белгийците са ги нарекли Les jupes[266 — Фустите (фр.).].
Гласната прозвуча така променена, че думата стана неразбираема.
— Простете, как са ги нарекли?
— Les jupes.
— О!
Стивън отново се усмихна в отговор на усмивката на свещеника, без да може да види скритото му в сянката лице, но представата или предчувствието за тази усмивка тутакси пробягнаха в съзнанието му, когато долови поверително снишения тон. Вперил поглед пред себе си, той спокойно съзерцаваше свечеряващия се небосвод и се радваше на вечерната прохлада и на жълтеникавата здрачевина, която скриваше леката руменина, избила по бузите му.
Названията на предмети от дамския тоалет и на техните меки нежни тъкани всякога облъхваха съзнанието му с някакъв неуловим греховен аромат. Като малък той си бе представял, че юздите на конския впряг са от тънка копринена панделка, и бе потресен до дън душа, когато веднъж в Страдбрук за пръв път докосна мазната груба кожа на сбруята. Същият потрес бе раздрусал душата му и когато разтрепераните му пръсти за пръв път се бяха докоснали до грапавата тъкан на дамския чорап, защото от всичко прочетено той бе съхранил само онова, което беше отклик или прорицание на собственото му състояние, и не смееше дори да си помисли за душата или тялото на жената, съкровен живодатен съсъд, инак освен всред мекострунни слова и розоцветна тъкан.
Но в тези думи, отронили се от устата на свещеника, се криеше коварство; той знаеше, че за един свещеник е недопустимо да се шегува с подобни въпроси. Директорът ги бе подхвърлил шеговито, ала с умисъл, и той усещаше как стаените в сянката очи внимателно изучават лицето му. Досега с чисто сърце бе отхвърлял всичко прочетено или дочуто за лукавството на йезуитите, защото то противоречеше на собствения му опит. Всички негови учители, дори онези, към които не хранеше никаква симпатия, изглеждаха в очите му умни и сериозни божи служители, наставници със здраво тяло и здрав дух, които сутрин живо обтриват тялото си със студена вода и обличат чистото хладно бельо. За всичките години, които бе прекарал сред тях в Клонгоус и Белведере, той бе получил за наказание само два удара с линия и макар да бяха незаслужени, си даваше сметка и че неведнъж се бе изплъзвал безнаказано. През всичките тези години той не бе чул от никой свой учител празна дума: та нали те го бяха напътствали в Христовото учение и подтиквали към праведен живот, нали пак те му бяха помогнали да се върне в благодатта, когато падна в смъртен грях. Още като първолак в Клонгоус в тяхно присъствие той винаги се бе чувствал плах и неуверен, както и по-сетне, в Белведере, когато изпълняваше фалшивата си длъжност. До края на престоя си в колежа не смогна да се освободи от това чувство. Ни веднъж не бе проявил своеволие и не бе позволил да бъде подведен от буйни другари да престъпи своя навик на мълчаливо послушание:[267 — Послушанието се смята за кардинална добродетел в йезуитския орден.] дори когато в него възникваха съмнения в твърденията на учителя, той никога не се бе одързостил да ги изрази гласно. Напоследък все по-често бе започнал да открива нещо детински наивно в техните преценки и това събуждаше в него чувства на тъга и жалост, сякаш се прощаваше със своя свят и в ушите му за последен път звучеше познатата му реч. Веднъж, забелязал група ученици да беседват с един свещеник, скупчени край него под навеса до капелата, той чу свещеника да казва:
— Убеден съм, че през целия си живот лорд Маколи[268 — Още един невеж свещеник! Първо, по определение, всеки смъртен грях е съзнателен, а животът на английския историк и писател Томас Бабингтън Маколи далеч не е бил безгрешен. Освен това Маколи е бил крайно враждебен към англокатолицизма и още повече към римокатолицизма.] сигурно не е извършил и един смъртен грях, сиреч съзнателно не е извършвал смъртен грях.
После някой попита има ли по-велик френски писател от Виктор Юго. Свещеникът отвърна, че откакто Виктор Юго се обърнал срещу черквата, започнал да пише поне два пъти по-лошо в сравнение с преди, когато бил добър католик.
— Все пак редица изтъкнати френски критици смятат — добави свещеникът, — че дори един Виктор Юго, който несъмнено е велик писател, по чистотата на своя език и стил отстъпва на Луи Вейо[269 — Луи Вейо (1813–1883) — посредствен френски писател, поддръжник на католицизма.].
Леката руменина, избила по бузите на Стивън при намека на свещеника, угасна и той продължи спокойно да съзерцава бледото небе. Но някакво съмнение безпокойно закръжи и се заблъска в главата му, смътни спомени пробягнаха пред очите му; разпозна сцени, лица, ала усети, че в тях се таи някакъв съдбоносен смисъл, който упорито му се изплъзва. Ето го — върви край спортните площадки в Клонгоус, наблюдава игрите и смуче една от захарните пръчици, донесени в шапчицата за крикет; по алеята за велосипеди се разхождат група йезуити, придружени от няколко дами. В глъбините на съзнанието му отекна ехото на думите и изразите, които тогава бяха в устата на всички момчета.
Заслушан в това далечно ехо, зазвучало всред тишината на приемната, изведнъж той усети, че свещеникът се обръща към него със съвсем различен тон:
— Извиках те днес, Стивън, защото исках да поговорим по един много важен въпрос.
— Слушам ви, сър.
— Случвало ли ти се е някога да почувстваш в себе си истинско призвание?
Стивън отвори уста, за да каже „да“, но изведнъж сподави порива си. Свещеникът почака да чуе отговора и добави:
— Искам да кажа, почувствал ли си вътре в себе си, дълбоко в душата си, желание да встъпиш в ордена? Помисли.
— Минавало ми е през ум — каза Стивън.
Свещеникът пусна шнура на транспаранта, сбра ръце, опря брадичката си достолепно върху тях и потъна в размисъл.
— В колеж като нашия — рече той накрая — обикновено има по един младеж, а може би двама или трима, които Бог призовава към служене на вярата. Този младеж се откроява всред своите другари с благочестивостта си и с добрия пример, който дава на другите; той се ползва с всеобщото им уважение и другарите му по братство обикновено го избират за свой префект. И ти, Стивън, бе тъкмо такъв младеж в нашия колеж — префект на братството на нашата Света Дева. Може би тъкмо ти си младежът, когото Бог призовава при себе си.
Бурен прилив на гордост, подсилен от тържествения тон на свещеника, накара сърцето на Стивън да забие още по-силно.
— Да бъдеш такъв избраник, Стивън — продължи свещеникът, — е най-великата чест, с която всемогъщият Господ-Бог може да удостои човека. Ни един крал, ни един император на тая земя не притежава властта на божия служител. Ни един ангел или архангел на небесата и ни един светец, самата Света Дева дори не притежава властта на божия служител: властта на ключовете[270 — Мат., 16, 19.
