Отново плам зааленя по бузите на Стивън: в тържествените слова на свещеника той чуваше отглас от собствените си горди мечти. Нима не виждаше често себе си като свещенослужител, смирено-мъдро да упражнява страхотната власт, пред която благоговеят и ангели, и светии! Душата му скришом лелееше този блян. Виждаше се как, ръкоположен — млад и мълчалив свещеник, — с бързи крачки влиза в изповеднята, възкачва се по стъпалата към престола, кади пред Господа, прегъва колене и извършва непостижимите за тленния ум свещенодействия, привлекли го и със символичното си подобие на действителността, и с отдалечеността си от нея. В мъглявия свят на своите мечтания той подражаваше на интонацията и жестовете, които бе забелязал у един или друг свещеник. Като едного прегъваше колене, леко извърнат встрани, като другиго едва-едва небрежно поклащаше кадилницата, а когато, благословил паството, отново се обръщаше към олтара, филонът му като у трети се разтваряше встрани. Но в тези мъгляви видения на фантазията най му допадаше да играе второстепенна роля. Смущаваше се от величието на свещенослужението и никак не го блазнеше мисълта да бъде средоточието на цялото пищно тайнство и да трябва да изпълнява толкова ясно и строго, предписанията на обреда. Мечтаеше си за по-низша богослужебна степен: искаше му се, одеян в стихара на иподякон, да стои по-далече от олтара по време на голямата литургия и забравен от народа, преметнал през рамо орар, да държи в диплите му дискоса[271 — Кръгъл плосък съд, върху който по време на литургията се нареждат частиците от просфората.], а подир извършването на жертвоприношението да се изправи на стъпалото под свещеника в златоткана диаконска далматика и сключил ръце и обърнал лице към народа, да възглася Ite, missa est[272 — С тези думи завършва литургията, а двусмислицата в отговора — Deo gratias (= слава богу) — е традиционна шега. Стивън обаче приема ролята си сериозно.]. А ако навремени все пак се виждаше и в ролята на свещеник, то всичко ставаше както на картинките в детския му молитвеник — в черква без никакви богомолци освен едничкия ангел на жертвоприношението, пред строг, неукрасен олтар, прислужван от млад анагност, почти още юноша като него самия. Единствено в непостижимите свещенодействия на преосъществяването и приобщаването към светите тайни неговата воля сякаш биваше обладана от порив да се изправи лице в лице с действителността; и може би тъкмо липсата на строго установен обред го обричаше на бездействие било когато скриваше гнева или гордостта си под маската на мълчанието, или само приемаше целувката, която сам копнееше да даде.
Сега той слушаше в благоговейно мълчание тържествената реч на свещеника, а през думите му чуваше и друг, дори още по-отчетлив глас, който го зовеше към себе си, обещаваше му тайно знание и тайна власт. Ще узнае в какво се състои грехът на Симон Влъхва и каква точно е хулата против свети Дух, за която няма прошка! Ще узнае тъмни тайни, скрити от другите, от заченатите и родените чада на гнева. Ще знае греховете, греховните желания, греховните помисли и греховните дела на другите: устни на жени и на девици ще нашепват срамните си тайни на ухото му в изповеднята на някоя смрачена църква! А душата му, предпазвана от тайнствената неприкосновеност на свещенството, дарувана му чрез ръкополагането, отново неопетнена ще се яви пред лъчезарния божи престол: По ръцете му не ще има и следа от грях, когато ги въздига за преломяването на хляба! Ни следа от грях не ще скверни устните му, когато се моли, та да изяде и изпие своето осъждение[273 — 1 Кор., 11,29.], неразличил тялото господне! Не! Дадената му тайна власт и тайно знание ще съхрани в безгрешие като невинен младенец и ще бъде свещеник вовеки по чина Мелхиседеков.[274 — Евр., 7, 21.]
— Утре сутрин — каза директорът — ще отслужа литургия, за да ти открие всемогъщият Господ-Бог своята света воля. А ти, Стивън, ще трябва да посветиш една новена[275 — Девет дни.] на светия протомъченик, чието име носиш: велика власт обладава той на небесата и ще се застъпи за теб пред Бога да просветли ума ти. Но помни, Стивън, трябва наздраво да си уверен, че си с призвание, защото ужасно би било след време да откриеш, че не си го имал. Добре помни: станеш ли свещеник, за цял живот ставаш. Ти знаеш от катехизиса, че ръкополагането е едно от тайнствата, които могат да бъдат приети само веднъж, защото оставя духовна диря в душата, с нищо неизличима. Отнапред трябва да претеглиш всичко, отпосле ще е късно. Това е съдбовно решение, Стивън, невям от него зависи спасението на твоята безсмъртна душа. Нека наедно се помолим Богу.
Той отвори тежката врата към преддверието и протегна ръка, негли вече като към сподвижник в духовния живот. Стивън излезе на широката площадка над стълбището и усети милувката на мекия вечерен въздух. Четирима младежи, хванати под ръка, бодро крачеха по посока към Финдлейтър-чърч и клатеха глави в такт с живата мелодия, която един от тях свиреше на хармоника. В миг музиката прошумя, както биваше с първите звуци на всяка внезапно дочута мелодия, над причудливите построения на мисълта му, прошумя и ги срина безболезнено и безшумно, както внезапно плисналата вълна срива детските пясъчни кули. Усмихвайки се на пошлата песничка, той повдигна очи и погледна свещеника в лицето, но видял в него безрадостния заник на гаснещия ден, бавно отдръпна ръката си, която едва-едва бе потвърдила духовния им съюз.
Той заслиза по стълбите, но един образ бе разнесъл безпокойната му себеизпитваща размисъл: лицето, което от прага на колежа го сподиряше, безрадостната маска, отразила заника на гаснещия ден. Вместо нея над съзнанието му като мрачна сянка премина представата за живота в колежа. Мрачен, студен, уставен — ето какъв живот го очакваше в ордена; един живот без страсти и без грижи за материалното. Помъчи се да си представи как ще прекара първата нощ в семинарията за послушници и какъв ужас би било да се събуди на сутринта в дормитоара. Тежката миризма на дългите коридори в Клонгоус отново го лъхна и той чу приглушения съсък на горящия светилен газ. Тутакси някаква тревога овладя цялото му същество. Пулсът трескаво се учести и някакъв оглушителен безсмислен брътвеж пръсна в безпорядък стройния поток на мислите му. Дробовете му се разширяваха и свиваха, сякаш вдъхваха топли, влажни, душни изпарения, и в ноздрите му отново нахлу топлият влажен въздух, който тегнеше над тинестата мътилка в банята на Клонгоус.
Някакъв вроден усет, пробуден от тези спомени и по-силен от всичкото му възпитание и духовна ревност, се надигаше в него, колчем доловеше приближаването на този живот; един неуловим, настръхнал усет, който го въоръжаваше с непреклонност. Студенината и уставността на този живот го отблъскваха. Представи си как става в мразовития полумрак, как се изнизва заедно с другите на утринна и напусто се мъчи да надвие с молитви гаденето в стомаха си. Представи си как на обед седи на общата маса. Къде тогава бе останала оная дълбоко вкоренена срамежливост, която не му позволяваше да яде и пие под чужд покрив? Какво бе станало с оня горд дух, който го караше да смята себе си за единак, враждебен на всякакъв ред? Негово преподобие Стивън Дедалус, S.J[276 — S.J. (Societas Jesu) — инициалите на йезуитския орден.] Името, което занапред щеше да носи, изневиделица се изписа пред очите му, а подир него в съзнанието му изплува нещо като лице или по-скоро цветът на нечие лице. Този цвят избледня, сетне се засили и затрептя с мътнокеремидена червенина. Не бе ли това огънят, избил по ония зачервени, възпалени, бръснати свещенически гуши, които толкоз често беше виждал утром зиме? Лице безоко, кисело, набожно, осеяно с розовия обрив на сподавен яд. Не бе ли това лице призрачен спомен за оногова от йезуитите, комуто някои момчета викаха Вощеницата, а други — Камбъл Лисугера?
Тъкмо минаваше край дома на йезуитите на улица „Гарднър“, и нехайно се почуди кой ли би бил неговият прозорец, ако някога встъпи в ордена. Сетне тутакси се почуди и на нехайното си любопитство, и на отчуждеността на своята душа от това, което си бе втълпил, че е нейната светая светих; удиви го колко нищожна се бе оказала властта на всичките тези години, прекарани в ред и послушание, и то тъкмо в мига, когато една решителна и безвъзвратна крачка грозеше веднъж завинаги — и тук, на земята, и отвъд, във вечността — да го лиши от свобода. Гласът на директора и на неговите придумки за гордата мисия на църквата и тайните и властта на свещенството изново изплуваха в паметта му, ала душата му се бе отвърнала от всичко това и оставаше глуха. Сега той вече знаеше, че увещанията не са били нищо друго освен изтъркана, формална проповед. Той никога не ще кади с кадилница в олтара. Не е роден да се обвързва в светски и църковни мрежи. Не чува мъдрите съвети в словата на отеца. Не. Той бе орисан сам, независимо от другите, да намери своята собствена мъдрост и да опознае мъдростта на другите, като сам се скита по света сред поставените примки.
Примките напреде му бяха пътищата на греха. Нека пада! Часът не бе ударил още, но той знаеше, че ще падне — мълком, само в миг! Трудно, непосилно трудно бе да устоиш! И той усети неизбежното, безмълвно грехопадение на душата си в грядущето: надолу, надолу, надолу падаше тя… не, не, още не бе паднала, но всеки миг, аха-аха, ще се продъни в ада.
Прекоси моста над Толка и погледът му равнодушно спря на овехтелия син параклис на светата Дева, кацнал като петел на купище всред отрупалите хълма схлупени коптори. Сетне свърна вляво и продължи по уличката, която водеше към дома му. Слаба кисела воня на скапано зеле полъхна откъм зеленчуковите градини по височинката над реката
