Бутна паянтовата портичка на чардака, прекоси голия пруст и влезе в кухнята. Братята и сестрите му седяха скупчени край масата. Те привършваха следобедния чай и на дъното на стъклата и бурканчетата, които служеха вместо чаени чашки, оставаха само последните глътки от втората водниста отвара. Кори и залци сладка питка, кафяви от пропилия ги чай, се валяха по масата в безреда. Дъската беше изкапана и един нож със строшена дръжка от слонова кост стърчеше изсред плънката на изтърбушения ябълков сладкиш.
Тъжното сивосинкаво сияние на гаснещия ден, което проникваше през прозореца и отворената врата, обгърна Стивън с меката си пелена и смекчи угризенията, внезапно бликнали в сърцето му. Всичко, от което те бяха лишени, бе щедро дадено на него, най-големия брат, а в лицата им, осветени от меката здрачевина, нямаше ни следа от озлобление.
Той седна до тях на масата и попита къде са татко и мама.
— Пе-опе-ти-пе-до-пе-ха пе-да пе-ви-пе-дят пе-ед-пе-дна пе-къ-пе-ща.
Пак местене! Един съученик от Белведере, на име Фалон, час по час го питаше, глупаво захилен, защо толкова често се местят. Спомнил си глупавото му хихикане, той гневно начумери вежди, сетне отново попита:
— И защо пак ще се местим, ако смея да попитам?
Същата сестричка отговори:
— Пе-за-пе-що-пе-то пе-ха-пе-зай-пе-нът пе-ще пе-ни пе-из-пе-хвър-пе-ли.
Гласът на най-малкия брат, седнал оттатък камината, поде „Често в тихата нощ“[277 — Стихотворение от Т. Мур.]. Един подир друг останалите подхванаха мелодията и всички запяха в хор. Все така пееха, часове наред, редяха песен след песен, весели и тъжни, докато последните бледи лъчи потъваха зад хоризонта, на небето надвисваха първите тъмни нощни облаци и падаше мрак.
Той стоеше, заслушан в мелодията, сетне също поде. Остра болка пронизваше сърцето му от нотките на умора в техните трепетни звънливи невинни гласове. Преди още да поемат житейския си път, те вече изглеждаха уморени от живота.
Той слушаше този хор, чуваше как песента му непрестанно прелива и се усилва като безкрайно ехо от гласовете на безбройни поколения деца; и във всички тях звучеше същата неизменна нотка на умора и страдание. Всички сякаш бяха уморени от живота, преди още да са го започнали. Спомни си, че и Нюман бе чул тази неизменна нотка в прекършените стихове на Вергилий, които изразяват, като гласа на самата природа, и страданието, и умората, но и надеждата за по-добър живот, изпитвани от нейните деца във всички времена.
Не, повече не можеше да чака.
От входа на гостилница „Байрон“ до дверите на Клонтарфската черква, от дверите на Клонтарфската черква до входа на гостилница „Байрон“, сетне обратно до черковните двери и отново обратно до входа на гостилницата; изпърво вървеше бавно, като внимателно мереше крачките си по фугите на плочника, после взе да пристъпва в такта на различни стихотворни размери. Минал бе цял час, откакто баща му влезе в гостилницата с Дан Кросби, за да разпита преподавателя как стоят нещата с университета.[278 — Джойс завършва „Белведере“ в 1898 и същата година постъпва в Дъблинския университет.] Цял час вече крачеше така напред-назад в очакване: повече не можеше да чака.
Внезапно той тръгна към Бул[279 — Пясъчен остров, който затваря Дъблинския залив откъм север. „Бул“ на англ. значи „бик“.] и ускори крачки да не би острото изсвирване на баща му да го върне назад, но само след секунди, кривнал зад полицейския участък, беше в безопасност.
Да, майка му не искаше и да чуе за университета: усетил го бе по безучастното й мълчание. Нейното недоверие го бе жегнало по-остро и от бащиното му тщеславие и той хладно си мислеше как пред очите му вярата, която постепенно угасна в неговата душа, с годините укрепваше у майка му. Някаква смътна неприязън се надигна в него и като облак помрачи съзнанието му против нейната измяна, а когато този облак се разнесе и просветленото му съзнание отново се изпълни със синовна преданост, той смътно, ала без капчица съжаление почувства, че за пръв път в живота на двама им нещо безшумно се бе пропукало.
Университетът! Значи успял бе да се изплъзне от погледа на стражите, които охраняваха неговото детство и се мъчеха да го задържат при себе си, да го заставят покорно да служи на целите им. Гордост и удовлетворение бликнаха в сърцето му и като могъщи бавни вълни го понесоха на своя гребен. Целта, на която бе роден да служи, ала все още не виждаше, сама му бе показала тайната пътечка за бягство и ето, сега пак му даваше знак да се впусне в ново приключение. Стори му се, че дочува някаква буйна, накъсана мелодия, която ту скачаше цял тон нагоре, ту слизаше в умалена кварта, сетне пак се възземаше и пак слизаше в голяма терца: мелодия като буйни, триглави пламъци, лумнали в среднощен лес. Вълшебна бе прелюдията: безкрайна и безформена. Все по-буйна, все по-вихрена ставаше тя, огнените езици бълваха без ред, лудешки, и на него му се счу, че под клоните и тревите припкат безброй горски зверове и нозете им барабанят като едър дъжд по шумата. Те изтрополиха в галоп през съзнанието му: нозе на зайци и елени, нозе на кошути, сърни, антилопи, и когато бясното им тремоло накрая заглъхна, в паметта му остана да звучи само тържественият слог на Нюман: еленови са техните нозе и вековечна длан ги благославя[280 — Цитат от известното есе на Нюман „Университетската идея“. Нюман е свързан с борбите за основаване на католически университет в Дъблин. Вж. бел. 5 към „Мъртвите“.].
Възвишеният смътен образ върна мислите му към величието на сана, от който се бе отказал. Цялото му детство бе преминало в мечти по него, по онова, което толкова често бе считал за свое призвание, но когато удари часът да се подчини на божия зов, той се бе отвърнал, воден от своенравен подтик. Това бе минало: елеят на ръкополагането вече никога нямаше да освети тялото му. Отхвърлил го бе. Защо?
При Долимаунт той свърна от пътя по посока към морето и щом стъпи на лекия дървен мост, усети, че дъските се тресат от тропота на подковани чизми. Отряд Христови братя се връщаха под строй от Бул и двама по двама вървяха по моста. Скоро целият мост се заклати и заскърца. Двама по двама минаваха край него: низ от груби лица, жълти, зачервени или морави от морето, и в стремежа си да ги гледа непринудено и безразлично той леко се изчерви от срам и състрадание. Ядоса се на себе си, понечи да скрие лице от очите им, като извърна поглед и се вторачи във въртежа на водата из плитчините под моста, ала и там продължи да го преследва отражението на техните неугледни шапки, скромни тесни якички и провиснали монашески раса.
— Брат Хики.
Брат Куейд.
Брат Макардъл.
Брат Кьоу.
Благочестието им вероятно отговаряше на техните имена, лица и раса; безполезно бе да убеждава себе си, че смирените им и съкрушени сърца навярно принасят далеч по-висока боголюбива дан, отколкото той самият, дар десетократно по-богат от цялата му осмислена богобоязън. Безполезно бе да се мъчи да бъде великодушен спрямо тях, да убеждава себе си, че ако някога похлопа на вратата им, смирил гордостта си, унижен и в просяшки дрипи, те ще проявят великодушие към него и ще го възлюбят като себе си. Безполезно и тягостно бе най-сетне да се самопридумва, противно на непредубедената си увереност, че втората заповед — възлюби ближния си като себе си[281 — Мат., 22, 39. Думи на Исус към законника.] — повелява да го възлюбим не с равна по количество и сила любов, а със същата любов.
Той измъкна един цитат от Съкровищника си и тихом го промълви на себе си:
— Ден с пъстропери облаци се носи над морето.[282 — Фразата е от романа на Хю Милър „Свидетелството на скалите“ (1869), в който се описва сътворението на света.]
Поетичната фраза, денят, пейзажът — всичко се сля в един акорд. Думи. А може би техните багри? Той им даде воля да засияят и угаснат краска по краска: златото на изгрев-слънце, ръждивината и злакът на ябълковите градини, лазурът на вълните, сивокъдрото облачно руно. Не, багрите нямаха нищо общо с това: магията бе в ритъма и равновесието на самия период. Но нима тогава мелодичният полет и пад на думите лягаше на сърцето му повече от сливането в тях на цвят и смисъл? Или какъвто си беше, слаб в зрение, свенлив по дух, ярките багри на видимото битие, пречупени през призмата на един живописен и пищен език, му доставяха по-малко наслада от съзерцанието на вътрешния свят на сърдечните емоции, отразен в обратите на ясна, гъвкава и благозвучна проза?[283 — Пасажът има пряка връзка с творческия метод на писателя.]
Той слезе от разклатения мост и отново стъпи на твърда земя. В същия миг — или поне тъй му се стори — въздухът захладня. Погледна встрани и видя как водната повърхност изведнъж потъмня и се набръчка, връхлетяна от порив на вятъра. Сърцето му трепна, нещо го стегна в гърлото: за сетен път неговата собствена плът му даваше да разбере каква боязън изпитва от предвечния леден лъх на морето. Въпреки това той не свърна наляво през дюните, а продължи направо по скалистата стръмнина срещу устието на реката.
Забуленото слънце смътно осветяваше сивкавата водна пелена при вливането на реката в залива. В далнината, нагоре по течението на ленивата Лифи, небето бе зарешетено от стройни корабни мачти, а още по-далеч се провиждаха неясните очертания на града, ничком проснат в маранята. Като избеляло изображение на някакъв древен гоблен, стар като умората човешка, седмият град на християнството се разстилаше пред очите му, недосегнат от времето, древен, морен, дълготърпелив в своята робия, какъвто е бил и в дните на викингските конунги[284 —
