Обезсърчен, той вдигна очи към бавно плаващия купол пъстропери облаци, понесен над морето. Пътници в небесната пустиня, племе на чергари в поход, те се носеха високо над Ирландия, на запад, все на запад. От Европа идеха, от оная Европа, която лежеше нейде отвъд Ирландското море, земя на непонятни речи, долинна шир, опасана с гори, осеяна от крепости, земя окопна на племена, настръхнали за бой. Той дочу в сърцето си някаква неясна музика, някакъв звън на спомени и имена, които му се струваха почти познати, но бе безсилен да ги задържи в паметта си дори за миг; после музиката сякаш се изгуби някъде далеч, далеч, далеч… Но от всеки глъхнещ лъх на мъглявата мелодия неизменно се отделяше и един проточен призивен звук, прорязал като падаща звезда сумрака на тишината. Слушай! Слушай! Слушай! Някакъв неземен глас зовеше душата му.
— Привет, Stephanos!
— Я, самият Дедал се носи насам!
— Аа!… Стига, Дуайър, престани, като ти казвам, да не ти мацна един по мутрата! Аа!
— Давай, Таусър! Натопи му тиквата!
— Насам, Дедале! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos![285 — „Стефанос“ (гр.) значи цветен венец, а „бус“ (гр.) — бик. Приветствията имат символичен смисъл. Bous Stephanoumenos означава, че Стивън има душа на бик, намек, според някои коментатори, за увлечението му по Тома Аквински, който бил мълчалив и упорит като бик. Bous Stephaneforos ще рече бик, украсен с цветен венец, сиреч жертвено животно.]
— Дай да го топнем — да глътне водица!
— Помощ! Помощ!… Аа!
Той позна гласовете им в общата гълчава, преди да различи техните лица. Ледени тръпки го полазиха, като погледна тая мешавица от мокра голота. Телата им, мъртвешки-белезникави, облени в бледа златиста светлина или почервенели като раци от слънцето, лъщяха от морската влага. Трамплинът им, който криво-ляво бе закрепен с камъни и се разтрисаше при всеки скок, и грубо изсечените блокове на вълнолома, по които те се катереха и боричкаха — всичко лъщеше със студен мокър блясък. Пешкирите, които плющяха по телата им, бяха подгизнали от студената морска вода; просмукани от студената морска сол бяха и сплъстените им коси.
Той спря учтиво в отговор на приветствените викове и непринудено отби закачките. Колко еднакви и безлични изглеждаха всичките! Шюли — без своята широка, винаги разкопчана якичка; Енис — без яркочервения си колан със змиевидната тока; Конъли — без широкото си спортно сако с отрязаните капаци на джобовете! Тягостно му стана, като ги видя, до болка тягостно от признаците на възмъжалост, които правеха жалката им голота така отблъскваща. Може би в боричкането и врявата те бяха намерили убежище от страха, стаен в душите им? А в него, застанал встрани от тях, чужд и безмълвен, изново се пробуди вечният страх от тайната на собственото му тяло.
— Stephanos Dedalos! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!
Той не за пръв път чуваше подобни закачки, но сега те ласкаеха неговото гордо и сдържано чувство на превъзходство и независимост. Сега, както никога преди, необикновеното чуждоземно име, което носеше, му прозвуча като някакво пророчество. Тъй извечен му се струваше топлият сивкав въздух, толкова менливо и безстрастно бе и собственото му настроение, че вековете сякаш се сливаха в един безкрай от време. Само преди миг изпод покрова на обвития в маранята град се бе показал призракът на древното датско кралство, а сега при името на легендарния майстор[286 — Дедал. Стивън последователно се идентифицира с Дедал и Икар. Смъртта на Икар е причината за смътната му неприязън и страх от водата.] той сякаш дочу глух плясък на вълни, пред очите му се мярна някакъв крилат силует, който хвъркаше над вълните и бавно се възземаше във висините. Но какво бе това? Може би чудновата винетка от някаква средновековна книга с пророчества и символи или човек-ястреб, полетял на възбог към слънцето, знамение за целта, на която бе роден да служи и която бе следвал през мъглите на своето детство и юношество, символ на художника, призван да прекове[287 — Английският глагол „forge“ означава „кова“, „прековавам“, но и „подправям“, „фалшифицирам“. Същият глагол е използван и в самия край на романа, където Стивън отбелязва в дневника си, че ще изкове в горнилото на душата си несътворената съвест на своя ирландски род. Няма съмнение, че Джойс умишлено търси двусмислицата, защото във Finnegans Wake пародийният двойник на Стивън, Шем, неколкократно е назован „фалшификатор“, а писателстването му — „епически подправен чек“.] в работилницата си мудната материя на естеството и да й вдъхне нов, неосезаем живот: възвишен, устремен, нетленен?
Сърцето му потрепери; дъхът се учести и бурен лъх облъхна цялото му същество, сякаш сам бе литнал на възбог към слънцето. Сърцето му трепереше, примряло в страх, душата хвръкнала във висините. Да, душата му се рееше в ефира на отвъдни светове, а тялото, познатото му тяло, мигом се очисти и отърси от своята неувереност, засия лъчезарно и се сля с порива на стихията. Примрял от радост, той летеше с лъчезарен взор, с дъх поривист и с поривисто, тръпно, лъчезарно и обвеяно от ветровете тяло.
— Раз! Два!… Вардаа!
— Господи, загинвам!
— Раз! Два! Триии!
— Нека аз сега! Нека аз сега!
— Раз!…Уф!
— Stephaneforos!
Гърлото го болеше от желание да изкрещи, да изкрещи като ястреб, като орел, зареян във висините, да изкрещи с всичка сила, възвестявайки на ветровете своето освобождение. Това бе зовът на живота: към него, към неговата душа, не оня тягостен груб глас от света на самоотвержение и отчаяние, не и оня нечовешки глас, позовал го към безлико свещеническо служение. Един миг на неудържим полет му бе дал свободата и възторженият крясък, едва сдържан от устните, се вряза в мисълта:
— Stephaneforos!
Та какво бяха те сега, ако не саван, отхвърлен от тленното тяло? Всички те: и страхът, който го преследваше денем и нощем, и сковаващата го неувереност, и срамът, който го терзаеше извътре и извън? Саван. Погребална плащаница.
Душата му, възкръснала от гроба на юношеството, се бе отърсила от погребалните повивки. Да!
Да! Да! Той гордо ще сътвори от силата и свободата на душата си, като великия майстор, чието име носеше, нещо живо, нещо ново, възвишено и красиво, неосезаемо и нетленно.
Той скочи възбудено от каменния блок, безсилен да обуздае пламъка в кръвта си. Почувства, че лицето му пламва, а в гърлото напира песен. Нозете му, обладани от скитническа страст, изгаряха от желание да се впуснат в път до края на света. Напред! Напред! — зовеше сякаш сърцето. Над морето ще припадне вечер, равнините ще потънат в мрака, зора ще зазори и пред странника ще се открият нови, непознати хълмове, поля, лица… Накъде?
Погледна на север към Хоут. Морето бе спаднало под линията на водораслите откъм полегатата стена на вълнолома и вече бързо отстъпваше по продължение на целия бряг. Сред вълничките вече се бе очертала дълга ивица пясък, суха и топла. Тук-там в ниската вода се показваха пясъчни островчета; около тях покрай дългата оголена плитчина и сред малките поточета на плажа газеха фигури, облечени в леки пъстри дрешки, газеха и се ровеха в пясъка.
Тутакси той се събу, напъха чорапите в джобовете си, върза платненките си за връзките и ги провеси през рамо; сетне измъкна от плавота между скалите островърха, проядена от сол пръчка и се спусна надолу по склона на вълнолома.
По оголеното от отлива дъно струеше дълго поточе; той бавно зацапа нагоре по течението, захласнат в плавея от водорасли: изумруден, чер, ръждив, маслинен, нескончаем низ се люшкаше и виеше в нозете му, понесен от потока. Водата тъмнееше и в нея се оглеждаха облаците, плаващи във висините. Облаците безмълвно плаваха над него, безмълвно плаваха и водораслите под него; притихнал бе и сивкавият топъл въздух, но в жилите му волно пееше развихрен нов живот.
Къде отлитнаха момчешките години? Душата му, която бягаше от своята съдба, за да се рови насаме в срамните си струпеи и да се кипри в своя дом на низост и притворство с прогнили плащаници и венци, които станаха на прах при първи допир? Къде най-сетне бе самият той? Къде?
Той стоеше сам, без надзор, щастлив, досами волното сърце на живота. Стоеше сам: млад, непокорен, волен, сам всред тая пустош, всред волните стихии и солените талази, купищата морски тор и раковини и забуления слънчев зрак, всред облечените в леки пъстри дрешки деца и девойки и звънките детски и девичи гласове.
Една девойка стоеше пред него посред поточето, сама и бездвижна, загледана в морето. Сякаш някаква вълшебна сила я бе превърнала в красива морска птица. Тънка, стройна, дългонога, нежна, жеравонога, с крака голи и девствено чисти, с едничка изумрудена лента водорасли около прасеца като някакъв знак. Бедрата й, закръглени и с нежния оттенък на слонова кост, бяха оголени почти до хълбоците и дантелите на гащичките й се провиждаха като пухкава бяла перушина. Полите на сивосинкавата й рокля бяха дръзко запретнати около кръста и се спускаха отзад като птича опашка. Гръдта й бе малка и мека като гръд на птичка, мека и малка гръд на тъмнопереста гугутка. Но Дългите й руси коси бяха на момиченце; момичешко бе и нейното лице, осенено от чудото на тленната красота.
Стоеше сама, бездвижна, загледана в морето; но щом усети неговото присъствие и благоговението в очите му, очите й се обърнаха към него и спокойно срещнаха погледа му, чисти и невинни. Дълго, много дълго изтрая тя на погледа му, сетне спокойно извърна очи, сведе ги и започна леко да разплисква с крак насам-натам водата на поточето. Лек плисък на вода заромоли нечуто в тишината: изтихо, леко, шепнешком, като камбанки, звъннали насън, плис-пляс, плис-пляс, и нежен руменец затрепка по лицето й.
— Милосърдни боже! — възкликна душата на Стивън в порив на земна радост.
Той рязко се извърна и бързо закрачи към морето. Лицето му пламтеше; огън обливаше тялото му; цял бе разтреперан. Напред, напред, напред и все напред го носеха нозете му, той неистово възпяваше морето, с възторжен вик приветстваше знамението на новия живот, чийто зов бе доловил.
Образът й навеки бе влязъл в душата му, без ни една дума да смути свещената тишина на неговия екстаз. Очите й го бяха позовали и тутакси душата му откликна. Живей, греши, падай, тържествувай! Пресъздай живота в нов живот! Волен ангел се бе явил пред
