Внезапно той се спря и чу в тишината биенето на собственото си сърце. Докъде бе стигнал? Колко ли бе часът?
Наоколо нямаше жива душа, не се чуваше никакъв звук. Денят угасваше и скоро щеше да настъпи прилив. Той се обърна и побягна обратно към брега, тичешком изкачи полегатия пясъчен склон, без да обръща внимание на острите камъчета, намери една падинка, скътана сред обраслите с трева дюни, и легна на пясъка с надежда, че вечерният мир и прохлада ще укротят кипежа на кръвта му.
Небосводът се разстилаше над него необятен и невъзмутим и той усещаше спокойния ход на небесните тела; усещаше и земята под себе си, майката земя, приласкала го в своите пазви.
В сънен унес затвори очи. Клепките му трепкаха, сякаш усещаха необятния кръговрат на земята и нейните стражи, трепкаха, сякаш усещаха странното сияние на някакъв нов свят. Душата му чезнеше, потънала в някакъв нов свят: призрачен, здрачен, мрачен като морска глъб, кръстосвана от смътни същества и сенки. Неведом свят, проблясък или цвете?[288 — Дивното видение на Стивън напомня заключителните песни от Дантевия „Рай“ и приповдигнатия стил на Уолтър Пейтър.] Той блещукаше и трепкаше, трепкаше и се разпукваше като плах предутринен светлик, като отваряща се цветна пъпка, растеше безпределен, лумваше с карминен блясък и гаснеше в бледа розовина, разлистваше се лист по лист, избликваше вълна светлина след вълна светлина и меките му зари заливаха цялото небе, все по-тъмни и по-тъмни.
Когато се събуди, вече се свечеряваше и пясъкът и прежурените треви на ложето му не тлееха. Той бавно се надигна и като си спомни преживяното насън блаженство, въздъхна от радост.
Покатери се до гребена на дюната и се огледа. Свечеряваше. Младият месец делеше бледата небесна пустиня като сребрен обръч, забит в сивия пясък, а вълните на прилива бързо настъпваха към брега с глух шепот и ограждаха последните закъснели силуети на далечните пясъчни островчета.
V
Той изпи до капка и третата си чаша воднист чай и се захвана да гризе коричките пържена филия, разпилени по масата, вторачен в мътилката на дъното на буркана. Жълтеникавата мас бе изгребана като яма в торфище и тая мътилка сега му напомняше за тинестия цвят на водата в клонгоуската баня. Току-що бе направил тараш на кутията с разписките за заложени вещи, която стоеше досам лакътя му, и почна да вади с омазнени пръсти една по една покритите с драскулки, изцапани и смачкани, сини и бели квитанции с печат „Дейли“ или „Макивой“.
1 ч. обуща.
1 фрак.
3 бр. билйо.
1 м. панталони.
После ги сложи настрана, погледна унесено капака на кутията, целият покрит с петънца от размазани гниди, и разсеяно попита:
— С колко е напред часовникът?
Майка му изправи разнебитения будилник, кипнат на една страна върху кухненската етажерка — стрелките показваха дванайсет без четвърт, — и отново го положи на една страна.
— Час и двайсет и пет минути — рече тя. — Сега е точно десет и двайсет. Кога, от кумова срама, веднъж ще отидеш навреме на лекции?
— Налей ми да се измия — каза Стивън.
— Кейти, налей на Стивън да се измие.
— Буди, налей на Стивън да се измие.
— Не мога, отивам за синка. Маги, налей му ти.
Когато най-сетне закрепиха емайлирания леген в мивката и някой метна старата тривка на ръба му, той позволи на майка си да му изтрие врата и да изчисти гънките на ушите му и ноздрите.
— Срам и позор — рече тя, — коскоджамити студент да ходи толкова мръсен, че майка му да трябва да го мие.
— Щом ти доставя удоволствие… — спокойно отвърна Стивън.
Оглушително изсвирване разцепи въздуха; майка му бутна в ръцете му влажната хавлия и рече:
— Обърши се и, за бога, по-бързо да те няма.
Отгоре долетя второ пронизително, вече гневно изсвирване и едно от момичетата тутакси се озова до стълбата.
— Кажи, татко?
— Тая мързелива мърда, брат ви, още ли е тук?
— Не, татко.
— Да не лъжеш?
— Съвсем не, татко.
— Хм!
Сестра му се върна, правейки отчаяни знаци да побърза и да се измъкне тихо през задната врата. Стивън се засмя и каза:
— Малко странни са му представите за граматиката, щом си мисли, че мърда̀ е от мъжки род.
— Как не те е срам, Стивън — рече майка му. — Ще дойде ден да се каеш, че си пристъпил прага на това място[289 — Университетът. Ревностна католичка, майката е мечтаела да види най-големия си син свещеник.]. Човек не може да те познае!
— Довиждане на всички — каза Стивън, усмихна се и им прати въздушна целувка за сбогом.
Проходът зад дома им бе целият наводнен. Той бавно тръгна надолу по уличката, провирайки се сред подгизналите купчини смет, но изведнъж чу от манастира-лудница до тях неистови вопли:
— Исусе! О, Исусе, Исусе!
Той ядно тръсна глава, за да отърси от ушите си крясъците на безумната монахиня, и забърза надолу, препъвайки се в мокрите купчини гнилоч. Сърцето му се свиваше в горчива болка и отврата. Изсвирването на баща му, мърморенето на майка му и воплите на лудата отвъд стената се бяха слели в оскърбителен хор, който хвърляше унижение върху гордата му младост. С омерзение пъдеше дори отгласите им от сърцето си, но когато излезе на булеварда, погален от сивкавия утринен зрак, който се процеждаше през клоните на росните дървета, той вдъхна тайнствения опияняващ мирис на мокри листи и дървесна кора и душата му забрави горестта си.
Окъпани от дъжда, дърветата на булеварда както винаги събудиха в съзнанието му спомени за героините от драматургията на Герхарт Хауптман и сега споменът за тяхната печална бледност и благоуханието, което бликаше от мокрите клони, се сляха в тихо радостно чувство. Всяка сутрин той прекосяваше града по този път и отнапред знаеше, че когато мине покрай Феървюското мочурище, в мисълта му ще изплува монашески строгата среброткана проза на Нюман, а щом тръгне по Северния кей, поглеждайки разсеяно витрините на гастрономите, ще си спомни мрачния хумор на Гуидо Кавалканти[290 — Италиански поет, приятел на Данте.] и ще се усмихне; знаеше, че когато стигне до каменоделската работилница „Беърд“ на „Толбътска“, духът на Ибсен — дух на непокорна юношеска красота — ще прониже снагата му като остър вятър, а щом мине покрай мръсния склад за корабни припаси отвъд Лифи, ще замълви на себе си мадригала на Бен Джонсън:
Полегнах там, но не умора ме томеше…
Когато умът му се уморяваше да дири същността на красотата в мъглявите слова на Аристотел и Тома Аквински, той често намираше разтуха в грациозната елизабетинска лирика. Хвърлил расото като усъмнил се във вярата монах, умът му често скришом заставаше в сянка под прозорците на тоя век и се вслушваше в тъжните или насмешливи звуци на лютните и безсрамния смях на кокотките, но скоро някой прекалено вулгарен кикот, някое изтъркано от времето словце на похот и престорено целомъдрие жегваше монашеската му гордост и го прогонваше от тъмното, където се спотайваше.
Многоучените книги, над които се смяташе, че денем и нощем седи прехласнат, забравил приятели и връстници, бяха всичко на всичко едно постно сборниче извадки от поетиката и психологията на Аристотел и един Synopsis Philosophiae Scholasticae ad mentem divi Thomae[291 — „Очерк на схоластичната философия по учението на св. Тома“ (Тома Аквински). Вж. бел.16.]. Мисълта му бе изтъкана от съмнения и неверие в самия него и само навремени нейният сумрак биваше озаряван от мълниите на интуицията, но те проблясваха с такова ослепително великолепие, че в подобни мигове земята сякаш пропадаше под нозете му, погълната от пламъци; подир това езикът му задебеляваше и той гледаше другите с невиждащи очи, защото чувстваше, че духът на красотата го обгръща в своята мантия и че поне в мечтанията си е успял да познае света на възвишеното. Но щом краткият миг на горделиво мълчание отлитнеше, той с радост забелязваше, че все още се намира всред кипежа на всекидневния живот и продължава да следва своя път сред мръсотата, пустославието и леността на града с дръзко и леко сърце.
Близо до таблото за афиши пред канала срещна охтичавия с лице на восъчна кукла, който ситнеше насреща му по дъгата на моста, нахлупил дрипавата си шапка, закопчал догоре шоколаденокафявото си палто и хванал сгънатия си чадър на педя-две пред себе си като пръчка за откриване на подземна вода. Сигурно има единайсет, помисли си той и надникна в една млекарница да види колко е часът. Часовникът в дюкяна показваше пет без пет, но едва се бе обърнал да продължи, и чу недалеч от себе си някакъв часовник, който удари единайсет часа. Напуши го смях: часовникът му напомняше за Маккан и той си го представи с трътлестата му фигура и руса козя брадичка — застанал на ветровития ъгъл пред „Хопкинс & Хопкинс“ в ловджийска куртка и бричове и говори:
— Вие сте антисоциално, самовлюбено същество, Дедалус. Но аз не съм. Аз съм демократ и затова ще отдам всичките си сили в борбата за социална свобода и равноправие на класите и половете в бъдещите Европейски съединени щати.
Единадесет! Значи закъсня и за тая лекция. Кой ден от седмицата беше? Той се спря до една будка да прочете афиша. Четвъртък: 10–11 английски; 11–12 френски; 12–13 физика. Представи си лекцията по английска литература и ако и да бе далеч, се почувства неспокоен и безсилен. Видя хрисимо сведените глави на колегите си, които прилежно записваха в своите тетрадки всичко, което лекторът им диктуваше — определения по име и по същество, примери, дати на раждане и смърт, основни произведения, положителни и отрицателни критически оценки. Той самият обаче не е преклонил глава, защото мислите му се реят нейде надалече, но независимо дали наблюдава малката група студенти около себе си, или гледа през прозореца запустелия парк на университета, в ноздрите му все лъхти някаква потискаща миризма на избена влага и гниене. Право пред него, над приведените студенти от първите банки, стърчи друга глава — на йерей, който без капка смирение се моли пред престола за своето смирено стадо. Защо, когато мислеше за Кранли, така и не успяваше да си го представи в цял ръст, а виждаше само главата и лицето му? Ето и сега на фона на сивата пелена
