Зад това видение зееше входът на тайнствен и тъмен лабиринт от размишления, но той мигновено се отвърна от него, защото усещаше, че още не бе ударил часът да прекрачи прага му. Ала равнодушието на приятеля му като отровно биле пръскаше край него неуловими смъртоносни изпарения и той изведнъж се усети, че погледът му шари наляво-надясно в тъпа почуда защо случайно попадналите пред него думи в миг безшумно се изпразват от смисъл; скоро пошлите фирми на магазинчетата замъглиха съзнанието му като заклинателни слова, душата му се спаружи; задъхан от старост, той крачеше по уличката сред купчини мъртъв език. Капка по капка собственото му езиково чувство изтичаше от мозъка, изливайки се в думи, които се сплитаха и разплитаха в произволни ритми:
Бръшлянът стене по стената
стене и се стеле по стената
бръшлянът стене по стената
бръшлянът се жълтее по стената
бръшлянът, ах, бръшлянът по стената.
Всемогъщи боже, каква бълвоч! Къде се е чуло бръшлян да стене по стената?! Бръшлян да се жълтее — това иди-дойди. Слонова кост да се жълтее — също. Ами слонова кост да се стеле?
В съзнанието му засияха думи, по-светли и по-ярки от изящните изделия, изработвани от пъстрите слонови бивни. Ivori, ivoire, avorio, ebur[293 — Слонова кост (на английски, френски, италиански, латински).]. Един от първите примери, които бе научил в час по латински, гласеше: India mittit ebur[294 — Индия доставя слонова кост (лат.).], и сега той си спомни суровото северняшко лице на ректора, който ги учеше да превеждат Овидиевите „Метаморфози“ на изискан английски, макар че думи като шопар, чирен или джолан придаваха твърде чудато звучене на преводите. Малкото, което знаеше за законите на латинското стихосложение, го дължеше на парцаливата книжка, написана от някакъв португалски монах[295 — „Прозодия“ от Мануел Алвариш.].
Contrahit orator, variant in carmine vates[296 — Ораторът е кратък, певците — пространни в стиховете (лат).].
Кризите, победите и междуособните борби в римската история достигаха до него, предадени с баналните думи in tanto discrimine[297 — В такъв критичен момент (лат.).], и той дълго се бе мъчил да надзърне в града на градовете и неговия обществен живот, скрит зад словата implere ollam denariorum, които ректорът с особено задоволство превеждаше — „пълнене на гърне с динарии“. Страниците на неговия овехтял „Хораций“ никога не бяха студени при допир, дори когато ги докосваше с вкочанени пръсти — човешки страници бяха те и човешки пръсти ги бяха прелиствали още преди петдесет години пръстите на Джон Дънкан Инверарити и неговия брат Уилям Малкъм Инверарити[298 — Неидентифицирани имена, вероятно предишните собственици на книгата.]. Да, благородните им имена бяха останали на пожълтялата титулна страница и дори за посредствен латинист като него от избледнелите редове лъхаше благоухание, сякаш през тия години те бяха лежали сред мирта, лавандула и върбинка. И все пак болно му ставаше при мисълта, че завинаги ще си остане само стеснителен гост на пира на световната култура и че монашеската премъдрост, с помощта на чиито категории се опитваше да изкалъпи някаква естетическа философия, се ценеше от собствения му век не повече от хитроумната и причудлива словесна галиматия на хералдиката и соколарството.
Сивата грамада на колежа „Света Троица“ вляво от него, тежко побита в невежеството на града като голям опушен камък, вграден в масивен пръстен, отново потисна духа му и докато напрягаше сили да освободи нозете си от прангите на протестантизма, той изведнъж се озова пред нелепия паметник на националния поет на Ирландия[299 — Томас Мур. След „Ирландски напеви“ (1807) в творчеството на поета настъпва спад, той преминава към умерен либерализъм, който явно не удовлетворява бунтарски настроения Стивън.].
Погледна статуята без гняв, защото, макар че бе потънала в телесна и духовна лен, която като невидима гад пълзеше по тромавите нозе, по гънките на мантията и около раболепната глава, тя сякаш сама смирено съзнаваше своя позор. Това бе фирболг, взел на заем милезийска тога[300 — Фирболгите са легендарното коренно население на Ирландия — дребни на ръст, груби и жестоки. В I в.пр.н.е. те биват покорени от друга митична народност — милезийците, които са пълната им противоположност — високи, красиви, ценители на изкуството. На статуята Мур е в милезийска тога.]; и той си спомни своя приятел Дейвин, студента от село. Понякога Стивън на шега го наричаше „фирболг“, но младият селянин не се обиждаше.
— Давай, Стиви — отвръщаше той, — нали сам казваш, че съм дебелокож. Можеш да ми викаш, както ти скимне.
Това селско умалително от името му бе развълнувало Стивън, когато за пръв път го чу от устата на своя приятел, защото сам той никога не се обръщаше фамилиарно към другите студенти, нито те към него. Стивън често се застояваше в квартирата на Дейвин на улица „Грантъм“ и без да може да се начуди на неговите хубави яки обуща, наредени чифт по чифт до стената, облагородяваше слуха на своя приятел със стихове и напеви от различни поети, зад които се криеха собствените му копнения и горест. Простоватата фирболгска душевност на неговия слушател винаги събуждаше противоречиви чувства в сърцето му; Дейвин ту го привличаше със своята непринудена вродена вежливост и внимание, с причудливите старинни изрази в речта си, с възторженото си преклонение пред грубата физическа сила и ловкост — той бе страстен поклонник на Майкъл Кюсак, Гала[301 — М. Кюсак е основателят на Галската спортна асоциация. Представителите на движението за национално възраждане са отдавали голямо значение на традиционните ирландски спортове, напр. ирландския хокей, за който става дума по-нататък.], — ту внезапно го отблъскваше с недодялания си ум, с примитивните си чувства, с оня тъп ужас, който навремени проблясваше в очите му — ужаса на гладното ирландско село, което всяка вечер тръпне от страх, щом удари комендантският час[302 — Намек за комендантския час, въведен в гладните години 1845–1848.].
Наред със спомена за доблестните дела на своя чичо, атлета Мат Дейвин, младият селянин въздигаше в култ и скръбните ирландски сказания. На другите студенти, които всячески се мъчеха да създават сензации от каквото и да е в сивия живот на колежа, им беше душа и свят да мислят Дейвин за таен фенианец. Неговата бавачка от малък го бе научила на ирландски език и бе закърмила примитивното му въображение със здрачните легенди на ирландската митология. Към тази митология, с всичките й първобитни и объркано разклонени цикли, от които никой поет не бе успял да извлече дори един красив стих[303 — Нападката е срещу групата на келтските поети, но Стивън не е съвсем справедлив към тях, а още по-малко към интересната и богата ирландска митология. Самият Джойс, особено в късното си творчество, широко използва мотиви от нея.], Дейвин се отнасяше по същия начин, както към католическата вяра — с тъпо рабско преклонение. Неговият дух приемаше на нож всяка мисъл и настроение, които идеха от Англия или чрез посредничеството на английската култура, сякаш се подчиняваше на някаква парола; а що се отнася до света отвъд пределите на Англия, той бе чувал само за Френския чуждестранен легион и споменаваше, че се кани да постъпи на служба в него.
Стивън съпоставяше честолюбивите помисли на младежа с неговия характер и често му предсказваше, че ще си остане домашна гъска[304 — За разлика от „дивите гъски“, тоест ирландската емиграция.] Политическият терор, социалният гнет и особено гладът принуждават милиони ирландци да емигрират от родината си през XIX век.]; това прозвище съдържаше дори нотка на раздразнение от думите и делата на Дейвин, чиято мудност толкова често се изпречваше като преграда между любознателния дух на Стивън и скритите пътечки на ирландския живот.
Една вечер, жегнат от пламенните и високопарни слова, с които Стивън се опитваше да избяга от хладното мълчание на своя метежен разум, младият селянин бе извикал в съзнанието му странно видение. Двамата бавно крачеха към квартирата на Дейвин по тъмните тесни улички на бедния еврейски квартал.
— Лани есента, Стиви, къде зимата, стана с мен такава една, дето на жив човек не съм казвал и на теб сега пръв ти я разправям. Не ти помня вече октомври ли беше или ноември, но комай октомври е било, щото стана тъкмо преди да дода тук да запиша първи курс.
Стивън усмихнато погледна в лицето приятеля си, който го бе поласкал със своето доверие и спечелил симпатията му с просторечния си говор.
— Него ден, значи, бях на мач в Бътивант, не знам дали го знаеш къде е; играеха „Кроукските момчета“ и „Безстрашните“ от Търлес. Ей богу, Стиви, яка игра беше! На братовчед ми Фонзи Дейвин направо му съдраха дрехите — той пазеше на Лимърик, но все тичаше напред и крещеше като луд! Тоя ден не мога го забрави! А по едно време един от „Кроукс“, като замахна с оная ми ти гега — бог ми е свидетел, Стиви, — на косъм от главата му. Да беше го докачил — бога ми, — просваше го на място!
— Много се радвам, че се е отървал — каза Стивън и се разсмя, — но не ми се вярва точно това да е твоята странна история.
— Е, теб за тия работи не те е еня, значи, но след мача стана такава дандания, че си изтървах влака, а не можах да намеря и някоя кола да ме качи накъм дома — пусти късмет, него ден в Каслтаунрош имаше голям събор и всичко се беше дигнало нататък. Та не ми оставаше друго, ами да карам нощта там или да го отпраша пешачката. Реших
