Последните думи на Дейвин отново отекнаха в паметта му и жената от разказа изникна пред очите му в облика на селянките от Клейн, които като нея стоеха на прага на къщите в селцето, загледани в екипажите на колежа; образ, въплътил в себе си нейния и неговия народ; душа, подобна на прилеп, чието самосъзнание скришом се пробуждаше само под покрова на нощния мрак и самота и с невинния поглед, гласа и движенията на простодушна селянка мамеше пътника в леглото си.
Нечия ръка го хвана за ръкава и в ушите му долитна звънък глас:
— Ей, господине, брат да си ми! Сефте сте ми, господине! Виж к’во хубаво букетче! Вземи го бе, господине!
Сините цветя, протегнати към него, и сините детски очи за миг му се сториха олицетворение на самата невинност; той се спря, докато това впечатление се разнесе и пред него останаха само нейната одрипана рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице.
— Хайде, господине!
— Нямам пари — каза Стивън.
— Вижте ги, господине, колко са хубави! Само пени струва!
— Не чу ли какво ти казах? — попита Стивън, снишавайки глава над нея. — Казах ти, че нямам пари. И пак ти го повтарям.
— Е, какво пък, някой ден, дай боже, сигурно ще имате, сър — отвърна момичето след кратко мълчание.
— Възможно е — каза Стивън, — но не е много вероятно.
Той се отдалечи от нея бързешком, уплашен, че фамилиарността й може да се обърне на подигравка; искаше да се махне, преди тя да е предложила стоката си на друг минувач — някой английски турист или студент от „Света Троица“. Улица „Графтън“[305 — Главната търговска улица в Дъблин.], по която вървеше, още повече изостри болката му от безутешната бедност. В горния край, на самото платно, стоеше основният камък за паметника на Улф Тоун[306 — Вж. бел. 19 към гл. 1.] и той си спомни, че заедно с баща си бе присъствал на церемонията по полагането му. Споменът за тая пошла сцена на почит го изпълваше с горчивина. Четиримата френски делегати така и не слязоха от своята карета, а един от тях — дебел захилен младеж — държеше побит на върлина плакат, на който стояха думите: Vive l’Irlande![307 — Да живее Ирландия! (фр.)]
Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи. Нищо друго не бе останало от душата на някога храбрия и продажен град, за който му бяха разказвали възрастните, освен неуловимия мирис на тлен, излъчван от дъхавата земя, и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа[308 — Сградата на католическия колеж по-рано е била собственост на семейство Уейли, прословуто с безчинствата си.].
Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба? Или домът на ордена беше екстратериториален и той вървеше сред чужденци? Ирландия на Тоун и Парнел бе сякаш безвъзвратно изчезнала.
Той отвори вратата на аудиторията и се спря в студената сивкава светлина, която се процеждаше през прашните прозорци. Някакъв човек стоеше приклекнал пред широкото огнище и палеше камината. Стивън тутакси позна декана на колежа по неговото мършаво тяло и прошарени коси, затвори тихо вратата и се приближи към камината.
— Добро утро, сър! Мога ли да ви помогна?
Свещеникът бързо вдигна очи и каза:
— Само минутка търпение, господин Дедалус, и ще видите как става. Да запалиш камина е цяла наука. Има хуманитарни науки, но има и полезни науки. Ето това е една от полезните науки.
— Ще се постарая да я изуча — каза Стивън.
— Умерена доза въглища — каза деканът и продължи чевръсто да работи, — това е първата тайна.
Той извади четири вощени угарки от страничните джобове на сутана си и сръчно ги намести сред буците въглища и смачканите вестници. Стивън следеше действията му мълчешком. Коленичил на каменната плоча пред камината, за да натъкми хартията и угарките, преди да запали огъня, деканът повече от всякога имаше вид на смирен слуга, който приготвя жертвеника за всесъжение в безлюден храм — истински левит господен. Като дреха на левит от грубо платно беше и избелелият износен сутан, който обгръщаше коленичилата фигура; той би се чувствал тягостно и неудобно в одеянията на свещеник или в обшит със звънчета ефод. Плътта му се бе състарила в смирено служение господу — да поддържа огъня на олтара и предава секретни сведения, да се грижи за миряните и бързо да нанася удара, щом му се заповяда — но въпреки всичко това бе останал несподобен дори с капчица от красотата, която озарява светии и прелати. Нещо повече, самата му душа се бе състарила в своето служение, но не бе успяла нито да се приближи до светлината и красотата, нито да добие сладостния дъх на светостта; останала бе само умъртвената му воля, вече безчувствена дори към радостта от своето послушание, както бе безчувствено към радостите на любовта и борбата неговото старческо тяло, изпосталяло, жилесто и увенчано със сребрист мъх.
Приклекнал пред камината, деканът наблюдаваше разгарящите се подпалки. Стивън реши да наруши настъпилото мълчание и рече:
— Аз едва ли бих могъл да запаля такава камина…
— Вие, господин Дедалус, сте художник, нали така? — каза деканът и примигвайки, го погледна с безцветните си очи. — Целта на художника е да създава красиви предмети. Отделен въпрос е какво всъщност представлява красотата.
Той бавно и иронично потри ръце пред сложната проблема.
— Може би вече сте намерили отговора? — попита той.
— Тома Аквински казва: Pulcra sunt quae visa placent[309 — Красиво е онова, което е приятно за зрението (лат.).Тома Аквински, Summa Theologica, I, q. 5, а. 4. Цялата естетическа философия на Стивън Дедалус е дериват от възгледите на Тома Аквински. В джойсологията отдавна се води спор доколко задълбочено Джойс е познавал философията на Тома и доколко теориите на Стивън имат връзка с естетическите възгледи и художествения метод на Джойс. Младият Джойс е бил под влиянието на томизма, което е напълно обяснимо, като се има предвид, че цялото му образование минава в католически колежи. Художественият му метод обаче трудно може да бъде вместен в системата на Тома. Що се отнася до възгледите на Стивън, независимо от честите цитати в текста недвусмислено е казано, че той познава философията на Тома бегло и не от първа ръка (вж. бел. 3). Освен това интерпретацията на Тома в разговора с Линч по-нататък е съвсем произволна. Integritas consonantia и claritas според Тома са качества на познавания предмет, а не „стадии“ в процеса на познанието! Интересното е, че разсъжденията на Стивън изпреварват с няколко десетилетия възраждането на томистката естетика от школата на Маритен.] — отвърна Стивън.
— Добре. Да вземем например огъня, който гори пред нас — подзе деканът. — Не ще и съмнение, приятен е за зрението, но следва ли от това, че е красив?
— Доколкото го съзерцаваме посредством зрението си, а в дадения случай това означава естетическо възприятие, огънят е красив. Но Тома Аквински казва още: Вопит est in quod tendit appeti-tus[310 — Благо е онова, към което се стреми желанието (лат.).]. Следователно, доколкото огънят удовлетворява животинската ни потребност от топлина, той е благо. В ада обаче огънят е зло.
— Точно така — каза деканът. — Ударихте право в целта.
Той пъргаво стана, отиде до вратата, открехна я и рече:
— Казват, че течението помагало в тоя случай.
Когато деканът чевръсто, макар и с леко накуцване, се запъти назад, Стивън усети върху себе си безизразния студен поглед на непроницаемата йезуитска душа. Като Игнатий и той бе хром, но в очите му не гореше ни искрица от ентусиазма на основателя. Дори легендарното коварство на ордена, много по-тънко, тайно и непостижимо от мъдростта, която се съдържаше в прословутите им книги, не бе запалило в душата му апостолски плам. Той сякаш по задължение си служеше със светските хитрости, ученост и лукавство в името на по-голямата слава господня, без те да предизвикват у него радост или ненавист и без да се замисля над злото, което съдържат, с непреклонно послушание ги обръщаше против самите тях; но независимо от всичката си безгласна изпълнителност, сякаш не обичаше нито господаря, нито може би целите, на които служеше. Similiter atque senis baculus[311 — Цитат от регулите на ордена. Преводът
