Деканът се върна при камината и започна да глади брадичката си.
— Кога бихме могли да чуем нещо от вас по въпросите на естетиката? — попита той.
— От мен ли?! — каза Стивън с удивление. — Аз само от дъжд на вятър имам щастието да се натъкна на някоя идея.
— Тези въпроси са истинска бездна, господин Дедалус — каза деканът. — Все едно че човек застава на Моърските скали и поглежда надолу към морето. Мнозина са дръзнали да се спуснат в тая бездна и вече не са се върнали. Само обученият гмуркач би могъл да навлезе в тези глъбини, да ги изследва и отново да изплува на повърхността.
— Ако имате предвид спекулативното мислене, сър — каза Стивън, — аз също съм убеден, че не съществува никакво свободно съждение дотолкова, доколкото всяко мислене трябва да бъде подчинено и ограничено от собствените си закони.
— Ха!
— Понастоящем на мен ми стига да работя в светлината на някои идеи, изказани от Аристотел и Тома Аквински.
— Разбирам. Напълно ви разбирам.
— Те са ми нужни само като помощно средство и ръководство в моята работа, докато сам не създам нещо свое в светлината на техните идеи. Ако лампата започне да дими или мирише, ще подрежа фитила. Ако не хвърля достатъчно светлина — ще я продам и ще си купя друга.
— И Епиктет е имал лампа — каза деканът, — която била продадена на баснословна цена след смъртта му[312 — Епиктет е гръцки философ-стоик от I — II в. Лукиан се подиграва на един от поклонниците му, който купил неговата лампа с надежда, че ще му помогне да стане философ.]. Под светлината на същата лампа бил написал философските си трактати. Чели ли сте Епиктет?
— Достолепен старец, който казва, че душата била като ведро вода — рязко отвърна Стивън.
— С присъщата си простота — продължи деканът — той ни разказва как веднъж сложил своята желязна лампа пред статуята на един от боговете, но не щеш ли, крадец откраднал лампата. И какво направил тогава философът? Разсъдил и заключил, че в природата на крадеца е да краде, затова на следващия ден отишъл и си купил не желязна, а глинена лампа.
Замириса на разтопена лой и в съзнанието на Стивън този мирис се сля със звънтежа на думите: ведро и лампа, лампа и ведро. В гласа на свещеника също звучеше рязък металически звън. Мисълта му инстинктивно се спря, сепната от странния тон, образите и лицето на свещеника, което напомняше незапалена лампа или разфокусиран рефлектор. Какво се таеше зад него? Или в него самото?
Дали мрачна душевна апатия или мрачината на буреносен облак, зареден с интелект и гняв господен?
— Аз имах предвид друг вид лампа, сър — каза Стивън.
— Несъмнено — каза деканът.
— Една от трудностите в областта на естетиката — каза Стивън — е да разберем какъв точно смисъл се влага в думите — литературен или пазарски. Спомням си една фраза на Нюман, която гласи, че светата Дева била задържана в многолюдния сонм на светците[313 — Нюман превежда буквално пасаж от Книга на Исус, Син Сирахов, 24/13; в бълг. превод той гласи: „аз се вкорених в прославения народ“.]. Пазарският смисъл на тази дума е съвсем различен. Надявам се, че не ви задържам.
— Ни най-малко — любезно каза деканът.
— Не, не — каза Стивън, усмихвайки се, — аз имах предвид…
— Да, да; разбирам — бързо рече деканът. — Имахте предвид различните отсенки на глагола „задържам“.
Той издаде напред долната си челюст и сухо се прокашля.
— Да се върнем към лампата — каза той. — Нейното пълнене също не е лесна работа. Маслото трябва да бъде чисто и да наливаме внимателно, за да не прелее; не бива да се налива повече, отколкото побира фунията.
— Каква фуния? — попита Стивън.
— Фунията, през която се налива маслото в лампата.
— Но… Нима това се нарича фуния? — каза Стивън — Не е ли хинка?
— Какво е хинка?
— Ами, такова… фуния.
— Нима в Ирландия й казват хинка? — попита деканът. — За пръв път в живота си чувам тази дума.
— Хинка казват в Долна Дръмкондра — отвърна Стивън и се засмя, — а там говорят най-чист английски език[314 — В Ирландия, както неколкократно става дума в текста, са запазени много старинни английски думи и изрази (от XVI в.). Това наложи в редица случаи да прибягваме до позабравени български думи, за да спазим стилистичния колорит на ирландския говор.].
— Хинка… — замислено повтори деканът. — Много любопитна дума. Трябва да я погледна в речника. На всяка цена ще проверя.
Неговата любезност прозвуча малко пресилено и Стивън погледна английския конвертит със същите очи, с каквито по-старият син от притчата навярно бе изгледал блудния си брат. Смирен следовник, тръгнал по дирите на отдавна стихналото трактарианство[315 — Става дума за оксфордското движение, вж. бел. 16, гл. II.], този жалък англичанин в Ирландия сякаш бе излязъл на сцената на ордена в момент, когато странната историческа драма на интриги и страдания, на зависти, борби и безчестие вече бе навлязла в своя епилог: късен пришълец, закъснял муден дух. Какво го бе накарало да поеме този път? Може би бе роден и израснал в семейство на върли сектанти, уповавали се единствено на Исуса и презрели суетния церемониал на официалната църква? Дали бе почувствал вътрешна потребност от вселенската вяра всред бъркотията на сектантството и разноезичието на неговите размирни схизми, всевъзможните шестопринципници, собственонародници, баптисти, сеячи на семето, и баптисти, настъпващи на змии, или пък супралапсариански догматици? Дали не бе намерил правата църква съвсем ненадейно — когато е размотавал като макара някоя тънко сплетена нишка от разсъждения върху смисъла на вдъхването, ръкополагането или изхождането на светия дух[316 — Римокатолиците допускат изхождане на св. Дух и от Сина; спорът датира от древността.]? Или господ Исус го бе докоснал и му бе казал да върви подире му, когато е седял на входа на някоя църквица с поцинкован покрив и прозявайки се, е броял църковните грошове, както бе станало с ученика[317 — Матей (Мат., 9, 9).], седящ на митницата?
Деканът повтори думата още веднъж.
— Хинка! Да, наистина е много интересно!
— Въпросът, който ми зададохте преди малко, според мен е по-интересен. Какво всъщност е красотата, която ваятелят се стреми да вдъхне на буците глина? — хладно каза Стивън.
Малката думичка сякаш бе насочила язвителното острие на неговата чувствителност срещу галантния и бдителен враг. С горест на сърцето той си спомни, че човекът, с когото беседва, е сънародник на Бен Джонсън, и си помисли:
— Езикът, на който говорим, е по-скоро негов, нежели мой. Колко различно звучат думите home, Christ, ale, master[318 — Дом, Христос, бира, господар (англ.).] в неговите и в моите уста. Не мога спокойно да произнеса или напиша тези думи. Неговият език, толкова близък и толкова чужд, никога няма да бъде матерно слово за мен. Не аз съм създавал и не аз съм приемал неговите думи. Гласът ми се пази от тях. Душата ми се задушава в сянката на неговата реч.
— А освен това, какво е различието между прекрасното и възвишеното? — добави деканът. — Или какво е различието между моралната и материалната красота? Какъв вид красота е свойствена за всяко отделно изкуство? Ето цяла група от интересни въпроси, към които бихме могли да се върнем.
Обезкуражен от сухия и твърд тон на декана, Стивън мълчеше. Замълча и деканът; в настъпилата тишина откъм стълбата се дочу неясен шум от гласове и тропот на обуща.
— Но ако човек се отдаде на тези спекулативни разсъждения — заключи деканът, — съществува опасността да умре от глад. Най-напред трябва да си вземете изпитите. Поставете си това за първа цел. После лека-полека ще намерите своя път. Говоря ви в най-общ смисъл — свой път в живота, свой начин на мислене. В началото може би ще ви се види нанагорно, ще трябва да натискате педали. Вижте, да речем, господин Мунан. Доста време му трябваше, докато се изкачи на върха. И все пак успя.
— Може би не притежавам неговия талант — тихо каза Стивън.
— А, това не се знае — оживено добави деканът. — Човек трудно може да каже какво носи в себе си. Но винаги — горе главата! Per aspera ad astra.[319 — Чрез мъчнотии към звездите (лат.).]
Той бързо се отдръпна от камината и се запъти към стълбите, за да посрещне първокурсниците литератори.
Облегнат на камината, Стивън слушаше как той еднакво стегнато и еднакво безстрастно поздравява всеки поотделно и сякаш виждаше откровената насмешка в лицата на грубоватите студенти. Безутешна жал ороси и смекчи докачливото му сърце — мъчно му стана за този верен оръженосец на рицарствения Лойола, за този доведен брат на клира, който бе по-компромисен в слово, но по-непреклонен в дух, когото той никога нямаше да нарече свой духовен отец; спомни си как този човек и събратята му от ордена си бяха спечелили име на монаси със светска обхода не само сред отреклите се от светската суета, но и сред света за това, че в продължение на цялата си история се бяха застъпвали пред трона на божието правосъдие за неустойчивите, хладките и пресметливите.
Влизането на преподавателя бе възвестено с канонаден грохот от тежко подкованите обуща на студентите, седнали най-горе в унилата амфитеатрална аудитория, точно под потъналите в паяжини прозорци. Започна поименната проверка и отговорите звучаха във всички възможни тоналности, докато не дойде ред на Питър Бърн.
— Тук! — избоботи нисък басов глас от връхния ред и тутакси го последваха няколко недоволни прокашляния от другите банки.
Преподавателят изчака няколко секунди и извика следващото име.
— Кранли!
Мълчание.
— Господин Кранли!
По лицето на Стивън пробягна усмивка, когато си представи заниманията на своя приятел.
— Потърсете го на хиподрума! — разнесе се глас от задната банка.
Стивън бързо се обърна, но зурлестото лице на Мойнихан, което се открояваше в сивкавата светлина, бе невъзмутимо. Преподавателят продиктува една формула. Тетрадките наоколо зашумоляха. Стивън отново се обърна и каза:
— За бога, дай някаква хартия.
— Голяма нужда ли имаш? — попита Мойнихан широко ухилен.
Той откъсна един лист от тетрадката си и го подаде шепнешком:
— В случай на нужда всеки мирянин или жена има това право[320 — Намек за кръщението; думите са от католическия катехизис.].
Формулата, която послушно си записа на листа, забърканата плетеница от изчисления, призрачните символи на сила и скорост хипнотизираха и обезсилваха неговия
