— И така, господа, трябва да разграничаваме понятията елипсовиден и елипсоиден. Някои от вас сигурно познават творчеството на У Ш. Гилбърт[321 — У. Ш. Гилбърт (1838–1911) — английски драматург и либретист, създал заедно с композитора Съливан много популярни в края на века оперети.]. В една от своите песни той говори за мошеник, който бил осъден да играе билярд:
с крива щека
и елипсовидни топки
върху маса,
скрила всевъзможни клопки.
Той има предвид топки с формата на елипсоид, чиито главни оси току-що ви описах.
Мойнихан се надвеси над ухото на Стивън и прошепна:
— Добре ли си с елипсоидните топки? Погвайте ме, дамички, аз съм кавалерист!
Грубата шега премина като вихър през монашеските килии на неговото съзнание, раздруса весело свещеническите одеяния, които висяха оклюмали по стените, завъртя ги, разлюля ги в буен валпургиев танец. Един подир друг изпод издутите от вихъра одежди изплуваха братята от общината: деканът; едрият червендалест ковчежник с прошарената си коса, подобна на шапчица; ректорът; дребничкият свещеник с пухкава косица, който пишеше благочестива лирика; тантурестата селяшка фигура на преподавателя по икономика; длъгнестата снага на младия преподавател по етика, който обсъждаше на площадката на стълбището някакъв проблем на съвестта със своя клас, като жираф, който хрупа високия листак над стадо антилопи; важният, загрижен префект на братството; пълният кръглолик преподавател по италиански с дяволитите си очички. Те се друскаха и люшкаха, клатушкаха и чушкаха, пощурели, пощръклели, рипаха един през друг на прескочикобила, после се прегръщаха, разтресли се в необуздан гърлен смях, пляскаха се изотдире и се кискаха на буйните си лудории, викаха си на прякор и сегиз-тогиз, оскърбени от някоя грубост, тайнешком си шепнеха, потулили с ръце устата си.
Преподавателят се приближи към стъклените шкафове до стената, взе от рафта комплект бобини, духна оттук-оттам праха по тях, сложи ги внимателно на масата и продължи лекцията, сочейки ги с показалеца си. Той обясни, че в съвременните бобини жичката се правела от сплав, която се нарича платиноид, неотдавна изобретена от Ф. У. Мартино.
Той отчетливо произнесе инициалите и фамилното име на изобретателя. Мойнихан прошепна изотзад:
— Ех, Мартине, юдин сине!
— Я го попитай — прошепна Стивън с вяла насмешка — дали не му трябва доброволец за опити на електрическия стол. Аз съм на разположение.
Мойнихан, издебнал мига, когато преподавателят се наведе над бобините, стана от своята банка, щракна беззвучно с пръстите на дясната си ръка и захленчи като разплакан пакостник:
— Господин учителю! Господин учителю! Това момче говори лоши думи!
— Платиноидът — невъзмутимо каза преподавателят — е за предпочитане пред нойзилбера, защото има по-нисък коефициент на променливо съпротивление при колебания в температурата. За изолация на платиноидната жичка се използва копринено покритие, което се намотава върху ебонитовата макара ето тук, където сочи пръстът ми. Без тази изолация в намотките биха се индуктирали паразитни токове. Бобините се импрегнират с горещ парафин.
От по-долната банка се разнесе рязък глас с ълстърски акцент:
— Да не би и приложните науки да влизат в изпита?
Преподавателят дълбокомислено започна да жонглира с понятията „чиста“ и „приложна“ наука. Един широкоплещест студент със златни очила озадачено изгледа питащия. Мойнихан отново прошепна с нормален глас:
— Тоя дявол Макалистър жив ще те одере за своя фунт месо!
Стивън хладно погледна към продълговатия череп под себе си, обраснал със сплъстени коси с цвят на кълчища. Гласът, акцентът и манталитетът на ълстъреца го дразнеха и той даде воля на своето раздразнение, като си помисли със злонамерена неприязън, че бащата на тогова би постъпил по-разумно, ако изпратеше сина си да учи в Белфаст, спестявайки си по такъв начин цената на влаковия билет.
Продълговатият череп обаче не се обърна и вместо да порази целта, мислено пуснатата от Стивън стрела се върна обратно на своята тетива, защото за миг пред очите му се мярна тебеширенобледото лице на студента.
— Това не беше моя мисъл — тутакси си рече той. — Внуши ми я смешният ирландец от задната банка. Търпение. Мигар можеш със сигурност да кажеш кой продаде душата на твоя народ и предаде неговите избраници — този, който зададе въпроса, или онзи, който се глуми над него? Търпение. Спомни си Епиктет. Вероятно и в неговата природа е да зададе точно такъв въпрос, в точно такъв момент, с точно такъв тон и да изговори наука с ударение на първата сричка.
Монотонният глас на преподавателя продължаваше да се вие бавно и напевно около намотката, удвоявайки, утроявайки, учетворявайки сънотворната си енергия, докато бобината умножаваше омовете на своето съпротивление.
Гласът на Мойнихан отекна изотзад като ехо на далечен звънец:
— Заведението затваря, ще метем!
Фоайето на колежа бе претъпкано от шумно гъмжило. На масата до вратата стояха две фотографии[322 — Николай II и жена му Александра, внучка на кралица Виктория. В 1898 той издава циркулярна нота за всеобщ мир.] в рамка, а между тях лежеше дълъг свитък хартия, покрит с неравна колонка подписи. Маккан пъргаво сновеше насам-натам из тълпата, говореше, увещаваше, възразяваше на отказите и един подир друг водеше студентите при масата. Застанал в дъното на фоайето, деканът разговаряше с един млад преподавател, гладеше замислено брадичката си и кимаше с глава.
Притиснат още на входа от тълпата, Стивън нерешително се спря. Изпод широката прихлупена периферия на една мека шапка зорко го гледаха тъмните очи на Кранли.
— Подписа ли? — попита Стивън.
Кранли присви тънките си устни, за миг потъна в размисъл, сетне отвърна:
— Ego habeo.[323 — Подписах (лат.).]
— За какво става въпрос?
— Quod?[324 — Какво? (Лат.)]
— За какво става въпрос?
Кранли извърна бледото си лице към Стивън и каза снизходително и жлъчно:
— Per pax universalis.[325 — За всеобщ мир (лат.).]
Стивън посочи с пръст фотографията на руския цар и каза:
— Тоя има мутрата на видиотен Христос.
Прозрението и яростта, които прозвучаха в гласа му, принудиха Кранли да откъсне апатичния си поглед от стените на преддверието.
— Това дразни ли те?
— Не — отговори Стивън.
— Значи си в лошо настроение.
— Не.
— Credo ut vos excrementalis mendax esits — каза Кранли, — quia facies vostra monstrat ut vos in damno malo humore estis.[326 — Мисля, че сте мръсен лъжец, защото по лицето ви се вижда, че сте в дяволски гадно настроение (лат.).]
Мойнихан, който си пробиваше път към масата, прошепна на ухото на Стивън:
— Маккан е в стихията си: готов да даде и последната си капка кръв. Нов-новеничък свят. Край на възбудителните средства. Право на глас за кучките.
Стивън се усмихна на поверителния му тон и щом Мойнихан отмина, отново обърна глава и срещна погледа на Кранли.
— Може би ще ми обясниш защо тоя все гледа да си излее душата на ухото ми. Хайде, опитай се.
Мрачна бразда проряза челото на Кранли. Той погледна към масата, над която Мойнихан се бе навел, за да се подпише, и решително отсече:
— Диария!
— Quis est in malo humore — каза Стивън — ego aut vos?[327 — Кой е в лошо настроение — аз или вие? (лат.)]
Кранли не реагира на задявката. Остана начумерен, като че обмисляше своята присъда, сетне повтори със същия решителен глас:
— Вонлива рядка диария и нищо друго!
Това бе обичайната епитафия, с която той погребваше бившите си приятели, и Стивън се запита дали някога същите думи ще бъдат произнесени и в негова памет. Тежката груба фраза бавно потъна в слуха му и се изгуби като камък в блато. Стивън я изпроводи, тъй както бе сторил и с много други, но тежестта й остана да гнети сърцето му. За разлика от Дейвин Кранли не си служеше нито със старинни думи от елизабетинската епоха, нито със забавно преиначени на английски език ирландски изрази. Неговият провлачен говор бе ехо от дъблинските кейове, достигнало до родното му, тъжно и запустяло пристанищно градче, а патосът му — ехо от витиеватото свещенословие на Дъблин, преповтаряно от амвона в Уиклоу на местно наречие.
Дълбоката бразда изчезна от челото на Кранли, когато той съзря Маккан с бодра стъпка да подхожда към тях откъм другия край на преддверието.
— А, ето ви и вас — весело каза Маккан.
— Да, ето ме и мен — каза Стивън.
— Както винаги със закъснение. Защо не се опитате да съчетаете веянията на прогреса с известно уважение към точността?
— Този въпрос не влиза в дневния ред — отвърна Стивън. — Следващата точка, моля?
Засмените му очи бяха вторачени в малкото джобче на пропагандиста, откъдето се подаваше завито в станиол блокче млечен шоколад. Околовръст се събра малък кръг слушатели, жадни да чуят схватката между двамата словоборци. Мършав студент с мургава кожа и гладки черни коси, напъхал глава между тях, при всяка реплика поглеждаше ту към единия, ту към другия опонент, сякаш искаше да улови с отворената си влажна уста всяка прехвърчаща дума. Кранли извади от джоба си малка сива топка и взе внимателно да я разглежда, като я въртеше в ръцете си.
— Следващата точка, тъй ли? — каза Маккан. — Хм! Я виж ти!
Той шумно се изкашля на подбив, ухили се до уши и поподръпна своята сламеноруса козя брадичка.
— Следващата точка е да подпишете петицията.
— И какво ще ми заплатите в такъв случай? — попита Стивън.
— Аз ви мислех за идеалист — каза Маккан.
Смуглият като циганин студент огледа събралата се публика и изблея с неясен глас:
— По дяволите, какво странно гледище! Според мен това е чисто мер-кан-тил-но гледище.
Гласът му заглъхна, без някой да обърне внимание на неговите думи. Той извърна мургавото си конско лице към Стивън, сякаш го подканваше да отговори нещо.
Маккан с вдъхновено красноречие заговори за рескрипта на царя, за Стед[328 — Английски журналист, лансирал идеята за Европейски съединени щати.], за всеобщо разоръжаване, за арбитраж в случаи на международни конфликти, за знаменията на времето, за новия хуманизъм и новото евангелие на живота, което щяло да вмени в дълг на обществото, да обезпечи с минимален разход на средства най-голямото щастие за най-голям брой хора.
Студентът с циганското лице откликна на заключителните му думи с възгласа:
— Да живее всемирното братство! Хип-хип ура!
— Давай, Темпъл — каза румен здравеняк, застанал до него, — после имаш една халба от мене.
— Аз съм сторонник на всемирното братство — рече Темпъл, — поглеждайки около себе си с тъмните си продълговати очи. — А Маркс е мръсен мошеник.
Кранли здраво го сграбчи за ръката, за да го
