— По-полека, по-полека!

Темпъл се помъчи да изтръгне ръката си, сетне продължи да крещи с пяна на устата:

— Социализмът е основан от един ирландец[329 — Темпъл намеква за Джеймс О’Брайън, ирландски адвокат и чартист със социалистически идеи.] и първият човек, проповядвал свобода на мисълта в Европа, е Колинс[330 — Джон Антъни Колинс (1676–1729) — английски философ-волнодумец, приятел на Лок.]. Още преди двеста години този мидълсекски философ разобличи попщината. Да живее Джон Антъни Колинс!

Тъничък гласец от задната редица отговори:

— Пиу-пиу!

Мойнихан прошепна в ухото на Стивън:

— А какво ще кажеш за горкичката сестричка на сър Джон?

Плаче Лоти Колинс —
пак е без гащенца.
Дайте й на заем
своите, момченца!

Стивън се разсмя и Мойнихан, доволен от себе си, отново прошепна:

— Да заложим по една петарка за победа или призово място на Джон Антъни Колинс!

— Чакам вашия отговор — лаконично каза Маккан.

— Тази история ни най-малко не ме интересува — уморено рече Стивън — и това ви е много добре известно. Кому е нужно да правите такива сцени?

— Добре! — каза Маккан и примляска. — Значи да ви смятаме за реакционер?

— Няма особено да ме впечатлите, като размахвате дървена сабя — рече Стивън.

— Метафори! — рязко каза Маккан. — Слезте при фактите.

Стивън поруменя и обърна гръб. Маккан не се помръдна.

— Е, какво да се прави — добави той с враждебна насмешка, — посредствените поети поставят себе си над нищожните въпроси, като въпроса за световния мир.

Кранли вдигна глава, протегна топката между двамата студенти като умиротворителна жертва и каза:

— Рах super totum excrementalem globum.[331 — Мир в целия дрислив свят (лат.).]

Стивън разбута навалицата и сърдито посочи с рамо фотографията на руския цар:

— Тази икона си я дръжте за себе си. Един Исус ни е предостатъчен.

— Чудесен отговор, дявол да го вземе! — каза мургавият студент. — Великолепен. Падна ми на сърцето.

Той преглътна слюнката, сякаш преглъщаше самата фраза, подръпна козирката на каскета си и се обърна към Стивън:

— Извинете ме, сър, какво точно искахте да кажете с тези думи?

Усетил лактите на студентите, той им каза:

— Любопитен съм да узная какво точно искаше да каже с тези думи.

После отново се обърна към Стивън и шепнешком добави:

— Вярвате ли в Исуса? Аз вярвам в човека. Естествено, не мога да знам дали вие вярвате в човека. Аз ви се възхищавам, сър. Възхищавам се на човешкия разум, независим от всяка религия. Кажете, вие така ли мислите за разума на Исуса?

— Давай, Темпъл — каза руменият здравеняк, който често повтаряше едно и също нещо по няколко пъти. — Бирата вече те чака на масата.

— Той ме смята за малоумен — поясни Темпъл на Стивън, — защото вярвам в могъществото на разума.

Кранли хвана под ръка Стивън и неговия поклонник и рече:

— Nos ad manum ballum jocabimus.[332 — Хайде да играем на топка (лат.).]

Миг преди Стивън да бъде изведен навън, той зърна почервенялото грубовато лице на Маккан.

— Моят подпис няма никакво значение — учтиво каза той. — Вие сте прав да вървите по своя път. Оставете ме да следвам моя.

— Дедалус — отривисто рече Маккан, — не се съмнявам, че вие сте свестен момък, но на вас ви липсва алтруизъм и високо чувство за лична отговорност.

— На движението не са нужни интелектуални маниаци — обади се нечий глас.

Стивън позна сипкавия глас на Макалистър, но не обърна глава към него. Кранли достолепно си пробиваше път през навалицата, хванал Стивън и Темпъл под ръка като свещеник, който върви към престола, съпровождан от двоица дякони.

Темпъл припряно се наклони пред Кранли и каза на Стивън:

— Чухте ли го какво каза Макалистър. Ще се пукне от завист тоя младок. Видяхте ли? Бас държа, че Кранли нищо не забелязва. Веднага го усетих, дявол да го вземе!

Минавайки през вътрешната зала на фоайето, те видяха декана, който тъкмо се опитваше да се отскубне от студента[333 — Грешка на Джойс. В началото на епизода деканът говори с „млад преподавател“.], с когото бе завързал разговор. Застанал в подножието на стълбището и поставил крак върху първото стъпало, той кокетливо бе събрал полите на износения си сутан и кимайки с глава, повтаряше:

— Съвършено правилно, господин Хакет! Много добре! Съвършено правилно!

В средата на залата префектът на братството тихо, с недоволен наставнически тон разговаряше с някакъв студент от интерната. При всяка дума той леко бърчеше луничавото си чело, а в паузите между фразите си погризваше тънко костено моливче.

— Надявам се първокурсниците да дойдат до един. На първи хуманитарен можем да разчитаме. На втори — също. Трябва обаче да подсигурим новите.

На вратата Темпъл отново се наведе към Стивън и бързо зашепна:

— Знаете ли, че той е женен? Оженил се е още преди да приеме католицизма. И сега има някъде жена и деца. Дявол да го вземе, това е най-странното становище, което изобщо съм чувал! Мм?

Шепотът му премина в хитро кудкудякащо хихикане. Едва излезли навън, Кранли грубо го сграби за врата, разтърси го и процеди:

— Скапан смотан тъпак! Кълна се в последното си причастие, че в целия скапан дрислив свят, разбираш ли, в целия скапан дрислив свят няма втора такава досадна дрислива маймуна!

Гърчейки се в ръцете му, Темпъл продължаваше хитричко и самодоволно да си хихика, докато Кранли с всяка дума го разтърсваше още по-силно:

— Скапан досадлив дрислив кретен!

Тримата прекосиха заедно буренясалия парк. По една от пътечките, загърнат в тежка широка мантия, насреща им се зададе ректорът, който мълвеше ежедневната си молитва. Той се спря в края й и преди да се върне обратно, вдигна очи. Студентите го поздравиха, при което Темпъл както преди непохватно побара козирката на каскета си. Продължиха нататък мълчешком. Когато наближиха спортната площадка, Стивън дочу глухата бъхтаница на играчите, мокрия плюсък на топката, гласа на Дейвин, който разпалено крещеше при всеки удар.

Тримата се спряха до сандъчето, на което бе седнал погълнатият от играта Дейвин. След малко Темпъл боязливо се присламчи към Стивън и каза:

— Извинете, исках да ви попитам дали считате, че Жан-Жак Русо е бил искрен човек?

Стивън прихна да се смее. Кранли взе една счупена дъга от бъчва, която лежеше в тревата до крака му, обърна се бързо и заплашително изръмжа.

— Темпъл, кълна се во единаго бога, че ако още веднъж си отвориш устата, разбираш ли, ако само още веднъж си отвориш устата, ще те убия super spottum[334 — На място (лат.).].

— Струва ми се, че подобно на вас — каза Стивън — той е бил преди всичко човек на чувствата.

— Защо не му теглиш една майна, да се пръждосва! — отсече Кранли. — Какво си седнал да говориш с него. Все едно че говориш с посрано гърне, разбираш ли, с посрано пукало! Измитай се, Темпъл! За бога, измитай се на часа!

— И плюнката си не давам за тебе, Кранли — отговори Темпъл и като се отдръпна от вдигнатата дъска, посочи към Стивън, — но в този институт не познавам друг индивид освен него, който да мисли със собствената си глава.

— Институт! Индивид! — извика Кранли. — Измитай се, дявол да те вземе, защото аз пък не познавам по-безнадежден дрисльо от тебе!

— Може да съм човек на чувствата — каза Темпъл, — това беше съвсем точно казано. Но аз се гордея, че съм такъв.

Той заднишком се изтегли от игрището с лукава усмивчица. Кранли го съпроводи с празен безизразен поглед.

— Погледни го — каза той, — ако не си виждал стенен гущер!

Думите му бяха посрещнати със странен кикот от студента, който стоеше небрежно облегнат на стената, нахлупил ниско своя каскет. Пискливият смях, който излизаше от такова грамадно туловще, напомняше слонско скимуцане. Цялата му снага се тресеше и той с видимо удоволствие търкаше с ръце слабините си.

— Линч се събуди — рече Кранли.

В отговор Линч се изправи и изпъчи гърди.

— Изпъчените гърди на Линч — каза Стивън — изразяват критично отношение към живота.

Линч шумно се удари по гърдите и заяви:

— Кой ще премери гръдната ми обиколка?

Кранли прие предизвикателството и двамата се сборичкаха. Когато лицата им се зачервиха от схватката, те се разделиха задъхани. Стивън се наклони към Дейвин, който, захласнат в играта, не обръщаше внимание на разговора около себе си.

— Как е днес домашното ми гъсенце? — попита той. — Сложи ли си подписа?

Дейвин кимна и каза:

— А ти, Стиви?

Стивън поклати глава.

— Ужасен човек си ти, Стиви — каза Дейвин и извади луличката от устата си. — Все сам.

— Е, щом подписа петицията за всеобщ мир — каза Стивън, — предполагам, че ще хвърлиш в огъня оная малка тетрадка, която видях в стаята ти.

Дейвин мълчеше, затова Стивън започна да цитира:

— Фиана, хо-дом марш! Дясното рамо, Фиана! Фиана, за среща, преброй се по двама, първи втори![335 — Намек за връзката на Дейвин с фенианците. Стивън вероятно цитира команди от строевия устав на братството.]

— Това е съвсем друго — рече Дейвин. — Преди всичко аз съм ирландски патриот. А от теб друго не може да се очаква. Ти си роден подигравчия, Стиви.

— Когато вдигнете поредното си въстание, въоръжени с хокейни стикове — каза Стивън, — и ви липсва дежурният доносник, можете да ми се обадите. Веднага ще ви издиря неколцина, и то в този колеж.

— Не мога те разбра, Стиви — рече Дейвин. — Веднъж ти е крива английската литература, друг път — ирландските доносчици. И името ти е едно такова… и идеите… Какъв ирландец си ти?

— Ела с мен в хералдическия институт и ще ти покажа родословието на моето семейство — каза Стивън.

— Хубаво. Бъди с нас — рече Дейвин. — Що не учиш ирландски? Що напусна курса на лигата още след първия урок?

— Много добре знаеш причината — отвърна Стивън.

Дейвин тръсна глава и се засмя.

— Хайде, хайде — каза той. — В тази работа сигур имат пръст една млада дама[336 — Ема Клиъри.] и отец Моран, а? Въобразяваш си, Стиви. Та те чисто и просто си приказваха и се смееха.

Стивън помълча, сетне приятелски сложи ръка на рамото на Дейвин.

— Помниш ли — подзе той — как се запознахме? Онази сутрин, когато за пръв път те срещнах, ти ме попита къде е аудиторията на първи курс и силно натърти на петата сричка. Помниш ли? И все говореше на йезуитите — отче, отче. Помниш ли? Тогава си зададох въпроса: Нима наистина е простодушен като своя говор?

— Аз съм просто момче — рече Дейвин, — знаеш го. Оная вечер, като ми разказа на улица „Харкорт“ за своя… личен живот, честна дума, Стиви, после залъкът ми засядаше на гърлото. Като болен бях. Нея нощ не можах да мигна. Защо ми разказа всичко това?

— Благодаря за откровеността — каза Стивън. — Намекваш, че съм чудовище?

— Не — рече Дейвин, — но по-добре да не ми ги беше разказвал.

Зад приветливата външност на Стивън бавно започна да се надига буреносен облак.

— Аз съм продукт на