В дома на Джими бяха погледнали на тая вечер като на важно събитие. Вълнението и трепетът на родителите му се примесваха с известна гордост и с известно желание да се впуснат в някаква авантюра, тъй като имената на големите европейски градове имат поне свойството да пораждат у нас подобна охота. А и Джими изглеждаше много добре във фрака си и когато застана в хола, за да подравни за сетен път краищата на връзката си, баща му може би се почувства доволен и от търговска гледна точка, задето бе обезпечил за сина си качества, каквито невинаги могат да се купят с пари. Затова баща му бе необикновено любезен с Вилона и целият му вид издаваше искрено уважение към изисканите маниери на чужденеца; но тая тънка подробност в поведението на домовладиката навярно не правеше впечатление на унгареца, тъй като той вече изпитваше силно желание да вечеря.
Вечерята бе отлична, превъзходна. Сегуен, реши Джими, има много изтънчен вкус. Към компанията се бе присъединил някакъв млад англичанин на име Раут, когото Джими бе виждал със Сегуен в Кеймбридж. Младите хора вечеряха в уютна стая, осветена от електрически свещи. Разговорът се лееше непринудено и сърдечно. Въображението на Джими вече се разгаряше и той си представи как жизнената младост на французите елегантно се увива около достолепните обноски на англичанина. Изящен образ, помисли той, и съвсем на място. Възхищаваше го ловкостта, с която домакинът насочваше разговора. Петимата млади мъже имаха различни вкусове и езиците им се бяха поразвързали. С безмерно уважение Вилона се зае да разкрива пред леко изненадания англичанин чаровете на английския мадригал, оплаквайки изчезването на старите инструменти. Ривиер, не без задна мисъл, се зае да обяснява на Джими на какво се дължи успехът на френската техника. Кънтящият глас на унгареца вече взимаше надмощие с подигравките над художниците-романтици, когато Сегуен отклони разговора към политиката. Това бе обща за всички тема. У Джими, тъй преизпълнен с благородни чувства, се пробуди дремещият плам на родителя му и той най-сетне успя да поразмърда летаргичния Раут. В стаята стана дваж по-топло, а задачата на Сегуен всеки миг ставаше все по-трудна: имаше опасност обидите да минат на лична почва. Но бдителният домакин издебна сгоден момент и вдигна наздравица за човешкия род, а щом всички отпиха от чашите си, многозначително разтвори прозореца.
Тая вечер градът се бе предрешил като столица. Петимата млади мъже спокойно се заразхождаха из парка „Стивънс-грийн“ под тънък облак ароматичен тютюнев дим. Разговаряха весело и шумно, а наметалата им леко се полюшваха на плещите. Хората се отдръпваха да им сторят път. При ъгъла на улица „Графтън“ някакъв нисък дебелак тъкмо помагаше на две хубави дами да се настанят в автомобил, управляван от друг шишко. Колата потегли и ниският дебелак зърна малката дружинка.
— André!
— Та това е Фарли!
Последва порой от думи. Фарли бе американец. Никой всъщност не бе сигурен за какво става дума. Вилона и Ривиер вдигаха най-много шум, но и останалите бяха разгорещени. Сред много смях всички се натъпкаха заедно в една кола. Потеглиха покрай навалицата, което сега преливаше в меки тонове, под веселия звън на камбаните. Взеха влака на Уестланд-роу и само след няколко секунди, както се стори на Джими, вече излизаха от гара Кингстън. Контрольорът — стар човек — поздрави Джими:
— Хубава вечер, господине!
Беше тиха лятна нощ; пристанището се разстилаше под краката им като потъмняло огледало. Тръгнаха към него, уловени за ръце, запели в хор Cadet Roussel[33 — Весела песен от времето на Френската революция, която често се пее с импровизирани думи.], като удряха с крак при всяко:
— Ho! Ho! Hohé, vraiment!
При естакадата се качиха на лодка и заплаваха към яхтата на американеца. Щеше да има лека вечеря, музика, карти. Вилона убедително възкликна:
— Красота!
В каютата имаше малко пиано. Вилона засвири валс за Фарли и Ривиер, като Фарли беше кавалерът, а Ривиер дамата. Последва импровизиран кадрил, при който те измисляха нови фигури. Веселие за приказ! Джими на драго сърце се отдаде на лудориите; ако не друго, поне виждаше живота. Накрая Фарли се задъха и им викна да спрат. Прислужник внесе лека вечеря и те седнаха на масата по-скоро за да спазят установения ред. Но пиха: тъй подобаваше на бохеми. Вдигнаха наздравици за Ирландия, за Англия, Франция и Унгария, за Съединените щати. Джими държа реч, дълга реч, и при всяка кратка пауза Вилона току възкликваше: Браво, браво! Когато седна на мястото си, последваха оглушителни ръкопляскания. Трябва да е била хубава реч. Фарли го потупа по гърба и гръмко се разсмя. Какви весели момчета! Биваше си я тая компания!
Карти! Карти! Масата бе разчистена. Вилона тихичко се върна при своето пиано и засвири волна програма. Заредиха се игра след игра, младежите смело се хвърляха в неизвестността на риска. Пиха наздравица за дама купа и за дама каро. Джими някак смътно съжаляваше, че няма друга публика; разговорът искреше от остроумие. Взеха да залагат на едро и скоро минаха на разписки. Джими не знаеше точно кой печели, но знаеше, че е в загуба. Ала вината бе само негова, понеже често объркваше картите си и другите трябваше сами да изчисляват колко им дължи. Те бяха страшни дяволи, но на него вече му се искаше да сложат край на играта: много бяха окъснели. Някой вдигна наздравица за яхтата „Хубавицата на Нюпорт“, после друг предложи да изиграят последна решителна игра.
Пианото бе замлъкнало; Вилона навярно се бе качил на палубата. Играта бе страхотна. Те поспряха малко преди края, да пийнат за щастие. Джими долавяше, че подът ще отиде или у Раут, или при Сегуен. Какво вълнение! Джими също се вълнуваше; естествено, щеше да загуби. За каква ли сума им бе подписал разписки? Всички станаха на крака при последните карти, викаха и размахваха ръце. Спечели Раут. Кабината се разтресе от аплодисменти, картите бяха събрани накуп. Фарли и Джими бяха загубили най-много.
Той знаеше, че на сутринта ще съжалява, но в момента се радваше на отдиха, на мрачния унес, който щеше да прикрие безразсъдството му. Опря лакти на масата, обори глава на ръцете си, броейки ударите на пулса в слепоочията. Вратата на каютата се отвори и той зърна унгареца, застанал прав сред ивица дрезгавина:
— Джентълмени, съмва!
Двама кавалери[34 — Разказът е написан след изпълнението на първоначалния замисъл: симетричен цикъл от 12 разказа, посветени съответно на детството („Сестрите“, „Среща“, „Арабия“), младостта („Евелин“, „След състезанието“, „Пансионът“), зрелостта („Схватки“, „Пръст“, „Прискърбен случай“) и обществения живот в Дъблин („В деня на бръшляновия лист“, „Майка“, „Благодат“), и подсилва най-слабата част от цикъла. „Двама кавалери“ предизвиква сериозни разногласия между Джойс и неговия издател Грант Ричардс, тъй като Ричардс изисква съкращаване на някои алюзии и по-пиперливи пасажи, а по-късно настоява целият разказ да отпадне от сборника. Раздорът забавя публикуването на „Дъблинчани“ с около 10 години, но Джойс не отстъпва под натиска на благопристойния викторианец. През 1906 г. той пише на Ричардс: „Двама кавалери“… е един от най-важните разкази в книгата. По-скоро бих пожертвал пет от другите разкази (веднага мога да ги назова), отколкото него. След „В деня на бръшляновия лист“ аз съм най-доволен от „Двама кавалери“. Не е трудно да се съгласим със собствената му преценка. Джойс нарича разказа „ирландски пейзаж“: топографията на Дъблин е предадена с най-големи подробности и ако проследим пътя на Ленехан по картата на града, ще открием, че героят се върти в безцелен кръг, подсказан още от първото изречение. Така многозначителният подтекст и богатата символика превръщат странстването и приключенията на модерните кавалери (или рицари) в остро обвинение срещу порочния кръг, в който се върти Ирландия от началото на века. Затова и мелодията на арфата (централния символ) е тъй тъжна. Рицарят на Ирландия се оказва доносник на полицията и жиголо: Юда.]
Сивата и топла августовска вечер бе припаднала над града и из улиците в омагьосан кръг се носеше мек топъл ветрец, спомен от лятото. Покрай кепенците, спуснати в неделя, гъмжеше пъстра празнична тълпа. Като светещи перли фенерите блестяха от върховете на високите си стълбове над живата тъкан под тях, която непрекъснато менеше форма и окраска и огласяше топлия сивкав сумрак с непроменлив непрекъснат шепот.
Двама млади мъже слизаха по склона откъм площад „Рътланд“. Единият от тях тъкмо привършваше дълъг монолог. Другият вървеше по самия ръб на плочника и често трябваше да слиза на платното, избутван от неучтивия си спътник, но го слушаше внимателно и с видимо удоволствие. Беше трътлест и бял-червен. Килнал назад моряшкото си кепе, той следеше разказа, а ъгълчетата на носа, очите и устата му мърдаха и по лицето му се сменяха мимика след мимика. Сегиз-тогиз той се превиваше и тихо цвилеше от смях. Очите му блестяха от лукаво задоволство и постоянно се стрелкваха към лицето на неговия другар. Веднъж-дваж той оправи леката мушама, която бе преметнал през рамо като тореадор. И панталоните, и белите му гумени обуща, и наперено преметнатата мушама издаваха младостта му. Но в таза беше доста заоблен, косите му бяха оредели и прошарени, а след всяка поредна мимика лицето му изглеждаше опустошено.
Когато се увери, че разказът вече е приключил, той беззвучно се смя почти половин минута, после рече:
— Еха!… Голям удар!
Гласът му прозвуча немощно; и за да подсили думите си, той шеговито добави:
— Изключителен, неповторим, може да се каже, уникален удар!
Казал това, той замълча и стана сериозен. Езикът му бе уморен, защото целия следобед бе бъбрил в една кръчма на улица „Дорсетска“. Повечето хора считаха Ленехан за лепка, но въпреки това прозвище неговата ловкост и красноречие не позволяваха на приятелите му дружно да му обърнат гръб. В кръчмите, без окото му да трепне, той се завърташе край масата на приятелите си и тихомълком се присламчваше към тях, докато включат и него в черпнята.
