— Бъди с нас, помъчи се — повтори Дейвин. — Дълбоко в сърцето ти си ирландец, но си прекалено горделив.
— Предците ми са се отрекли от своя език и са приели друг — каза Стивън. — Позволили са на шепа чужденци да ги поробят. Не си въобразявай, че ще отдам своя живот и самия себе си, за да изплащам техните дългове. В името на какво?
— На нашата свобода — отвърна Дейвин.
— Всеки честен и искрен човек — каза Стивън, — отдал ви своя живот, своята младост и своята любов, от Улф Тоун до Парнел, е бил продаден на врага, изоставен в нужда, охулен или отритнат от вас заради някой друг. И ти ми предлагаш да бъда с вас. Проклети да сте всички!
— Те са загинали за своите идеали, Стиви — рече Дейвин. — Но нашият ден ще дойде, повярвай ми.
Погълнат от своите мисли, Стивън мълчеше.
— Душата се ражда — унесено подзе той — именно в онези мигове, за които ти говорих. Ражда се бавно, в мрак, и нейното раждане е много по-тайнствено от това на тялото. В тази страна, още щом се роди, върху душата на човека хвърлят мрежи, за да не й позволят да литне. Говориш ми за националност, език, религия. Аз ще сторя всичко, за да се изплъзна от тези мрежи.
Дейвин изтръска пепелта от лулата си.
— Много е сложно за мен всичко това, Стиви — каза той. — Но родината идва преди всичко. Преди всичко идва Ирландия, Стиви. А после си бъди поет или мистик.
— Ти знаеш ли какво е Ирландия? — попита Стивън с яростна студенина. — Стара свиня, която пояжда своето прасило.
Дейвин стана от сандъчето и тъжно клатейки глава, се запъти към площадката. Само след миг обаче тъгата го напусна и той вече разпалено спореше с Кранли и двамата играчи, които бяха завършили своята партия. Решиха да направят четворка, но Кранли настоя да използват неговата топка. Той я тупна два-три пъти в земята, сетне силно и ловко я запрати в дъното на площадката и възкликна в отговор на глухия удар:
— Твойта кожа!
Стивън остана до Линч, докато резултатът не започна да нараства, сетне го дръпна за ръкава да си вървят. Линч се съгласи и каза:
— Хайде, тръгнахме, както казва Кранли.
Стивън се усмихна на неговата насмешка. Върнаха се обратно през парка, прекосиха фоайето, където грохналият стар портиер тъкмо забождаше някаква обява на таблото, и се спряха в подножието на стълбите. Стивън извади от джоба си пакетче цигари и ги протегна към своя спътник.
— Знам, че нямаш пукнат грош — каза той.
— Я си затваряй нахалната жълта уста! — отговори Линч.
Това повторно доказателство за речевото богатство на Линч отново предизвика усмивката на Стивън.
— Европейската култура ще те запомни — каза той — като родоначалник на ругатните в жълта гама.
Запушиха и тръгнаха вдясно. Помълчаха известно време, сетне Стивън подхвана:
— Аристотел не е успял да даде определения на състраданието и страха. Аз успях. Според мен…
Линч се спря и грубо го прекъсна:
— Стига! Не ми се слуша! Лошо ми става! Нощеска с Хоран и Гогинс се натряскахме до жълто.
Стивън продължи:
— Състраданието е онова чувство, което приковава нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява със страдащия герой. Страхът е онова чувство, което задържа нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява с тяхната тайна причина.
— Я повтори — каза Линч.
Стивън бавно повтори определенията.
— Преди известно време в Лондон — продължи той — някакво момиче пътувало с фиакър. Отивало на среща със своята майка, която не било виждало дълги години. На едно кръстовище прозорецът на фиакъра бил разбит от стръката на минаваща товарна кола. Парче стъкло, дълго и изострено като игла, пронизало сърцето на момичето. То умряло на място. Репортерът нарича това трагична смърт. Но тя не е трагична. Инцидентът няма нищо общо с моите определения на състраданието и страха.
Трагическата емоция всъщност представлява лице, което гледа едновременно в две посоки — към страха и към състраданието; а те от своя страна са нейните две фази. Забележи, че използвам думата „приковава“. По такъв начин подчертавам, че трагическата емоция е статична. Или, още по-точно, драматическата емоция е статична. Истинското изкуство никога не възбужда в нас кинетични чувства — желание или отвращение. Желанието ни тласка да се приближим към нещо, да го обладаем; отвращението ни тласка да се отдалечим от нещо, да го отхвърлим. Това са кинетични емоции. Следователно в случаите, когато са налице — при порнографията и дидактиката, — не можем да говорим за истинско изкуство. Ето защо естетическата емоция (в общия смисъл на думата) е статична. Мисълта бива задържана и издигната високо над желанието или отвращението.
— Ти твърдиш, че изкуството не бивало да възбужда желание — каза Линч. — Веднъж, мисля, ти казах, че в музея се подписах с молив върху задника на Праксителовата Венера. Нима това не е било желание?
— Аз имам предвид нормалната човешка природа — отвърна Стивън. — Ти също си ми разказвал как като момче в твоето чудесно кармелитско училище си ял сухи кравешки лепешки.
Линч отново зацвили от смях и започна да търка слабините си, без да извади ръце от джобовете.
— О, да! Имаше такова нещо! — възкликна той.
Стивън се обърна към своя спътник и за миг изпитателно се взря в очите му. Линч престана да се кикоти и отвърна на погледа с унизени очи. Длъгнестата, тясна и сплескана глава под изострената козирка на каскета извикваше в съзнанието на Стивън образа на някакво качулато влечуго. Бляскавите и втренчени очи на Линч също напомняха влечуго. Само някаква едва забележима човешка искрица за миг озари този унизен и тревожен поглед — прозорчето на сгърчена, изтерзана и озлобена срещу самата себе си душа.
— Що се отнася до това — учтиво подметна Стивън, — всички ние сме животни. И аз също.
— То се знае — каза Линч.
— Сега обаче се намираме в света на духовното — продължи Стивън. — Желанието и отвращението, възбуждани от чужди на изкуството средства, не могат да бъдат наречени естетически емоции не само защото по природа са кинетични, но и защото не са нищо повече от прости физически усещания. Нашата плът се свива, когато нещо я заплашва, или отговаря на дразнителя, който възбужда в нея желание, посредством чисто рефлекторната дейност на нервната система. Клепачите ни сами се затварят още преди да осъзнаем, че в окото ни ще влети някоя мушица.
— Невинаги — критично забеляза Линч.
— По същия начин — каза Стивън — и твоята плът е отговорила на дразнението, дошло от голотата на статуята, но това, повтарям, е било чисто и просто рефлекторна реакция на организма. Красотата, изразена от художника, не може да възбуди в нас нито кинетични емоции, нито чисто физически усещания. Красотата възбужда или би следвало да възбуди, поражда или би следвало да породи естетически стазис — идеално състрадание или идеален страх, — стазис, който бива предизвикан, поддържан и в крайна сметка разтворен от това, което аз наричам ритъм на красотата.
— И какво по-точно е това? — попита Линч.
— Ритъмът — каза Стивън — е първото формално-естетическо съотношение между отделните части в рамките на естетическото цяло или отношението на естетическото цяло към една или повече от съставните му части, или отношението на всяка отделна съставка към естетическото цяло, част от която е самата тя.
— Ако това е твоето определение за ритъм — рече Линч, — нека чуем сега какво ти наричаш красота; но не забравяй, моля те, че макар веднъж да изядох цяла лепешка, все пак аз се прекланям само пред красотата.
Стивън вдигна каскета си в знак на поздрав, сетне леко се изчерви и хвана Линч за ръкава на неговото дебело карирано сако.
— Правото е на наша страна — каза той, — всички други грешат. Беседата за тези неща и опитът да проникнеш в тяхната природа, а веднъж успял да проникнеш, бавно, смирено и неотклонно да изтръгваш, да пресъздаваш от грубата земна материя или от онова, което тя поражда, от звуците, от формите и от багрите — тези тъмнични двери, зад които е заключена душата ни — образа на красотата, в чиято тайна си съумял да проникнеш — ето това е изкуството.
Достигнали до моста над канала, те свърнаха встрани и продължиха по крайбрежната алея. Мръсната сивкава светлина, която се отразяваше в неподвижната вода, и мирисът на мокри клони над главите им сякаш бяха обявили война на мислите в душата на Стивън.
— Но ти така и не отговори на въпроса ми — каза Линч. — Какво е изкуството? Какво представлява изразяваната от него красота?
— Това бе първото определение, което налях в сънливата ти тиква още когато започнах да размишлявам над тия въпроси — продължи Стивън. — Помниш ли онази вечер? Тогава Кранли се вбеси и започна да разказва каква сланина правели в Уиклоу.
— Спомням си — рече Линч. — Как бих могъл да ги забравя тия негови тлъсти дрисливи свине!
— Изкуството — каза Стивън — е подредба на сетивно възприемани или мисловно осъзнавани образи с естетическа цел.[337 — Дефиницията отговаря на стадиите на познанието при Тома.] Свинете си запомнил, а това си забравил. Отчайваща двоица сте вие двамата с Кранли.
Вперил поглед в мътното сиво небе, Линч се намуси и каза:
— Ако ще продължаваш да ме занимаваш с естетическата си философия, дай поне още една цигара. Тия работи изобщо не ме интересуват. Вървете по дяволите и ти, и всичко останало. На мен ми е нужна служба за пет стотака годишно. Но ти не можеш да ми дадеш такава.
Стивън му подаде пакетчето. Линч взе последната цигара, която бе останала, и безразлично каза:
— Карай нататък!
— Тома Аквински — започна Стивън — казва: Красиво е това, което е приятно за зрението.
Линч кимна:
— Това го помня — каза той. — Pulchra sunt quae visa placent.
— Той си служи с думата visa — каза Стивън, — за да обхване всички типове естетическо възприятие, било то зрителното, слуховото или посредством някой друг канал. Тази дума, макар че е доста неопределена, все пак е достатъчно ясна и изключва благото и злото, които събуждат съответно желание и отвращение, и очевидно тя означава стазис, а не кинезис. Но нека вземем истината. Тя също така предизвиква стазис на съзнанието. Ти не би се подписал върху хипотенузата на един правоъгълен триъгълник, нали?
— Не — каза Линч, — ама кам да ми се охипотенузи Венера!
— Оттук следва, че истината е статична — продължи Стивън. — Платон, мисля, беше казал, че красотата е сияние на истината. Според мен това не може да означава нищо
