Стивън замлъкна и макар че неговият спътник не каза нищо, усети как думите му ги обвиват в омагьосана от мисли тишина.
— Това, което казах — подзе отново той, — се отнася до красотата в широкия смисъл на думата, тоест този, който е залегнал в литературната традиция. На пазара в нея се влага друг смисъл. Когато говорим за красота във второто значение на термина, нашето съждение бива повлияно както от самото изкуство, така и от неговите формални особености. Очевидно е, че образът трябва да посредничи между съзнанието и сетивата на самия художник и съзнанието и сетивата на другите хора. Ако вземеш предвид това, неизбежно ще стигнеш до извода, че в изкуството съществува последователна градация от три жанрови форми. Те са следните: лирическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо самия себе си; епическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в опосредствано отношение спрямо себе си и спрямо другите; и драматическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо другите.
— Това вече ми го обясни преди няколко вечери — каза Линч, — когато завързахме този знаменит спор.
— Вкъщи имам тетрадка — каза Стивън, — в която съм си записал въпроси далеч по-забавни, отколкото бяха твоите. Ето някои от тези въпроси: Трагичен ли е един изящно изработен стол или комичен? Благо ли е портретът на Мона Лиза, щом изпитвам желание да го гледам? Лиричен, епичен или трагичен е бюстът на сър Филип Крамптън[344 — Известен дъблински лекар.]? Може ли едно изпражнение, дете или втика да бъдат произведения на изкуството? Ако не, то защо не?
— Защо пък не наистина? — смеейки се, рече Линч.
— Ако един човек, който в пристъп на ярост цепи някакъв пън — продължи Стивън, — изсече в него изображението на крава[345 — Намек за кравата, изработена от Дедал. Вж. коментара към епиграфа на романа.], ще бъде ли този образ произведение на изкуството? Ако не, то защо?
— Този си го бива — каза Линч и отново се разсмя. — Подушвам неподправена схоластична пръдня.
— Лесинг — продължи Стивън — не е трябвало да пише за някаква си скулптурна група. Скулптурата е по-низше изкуство, затова в нея жанровите форми, за които говорих, не са ясно разграничени една от друга. Дори в литературата — най-висшето и най-духовното изкуство — тези форми често са смесени и объркани. Лирическата форма е всъщност най-простото словесно одеяние на едно емоционално мигновение, ритмичен възклик, като онези, които още преди хилядолетия са насърчавали човека, когато теглел веслата или влачел камъни в планината. Този, от когото се изтръгва подобен вик, съзнава не толкова себе си като преживяващ субект, колкото самото емоционално мигновение. Най-простата епическа форма възниква на базата на лирическата литература, когато художникът по-продължително се вдълбочи в размисъл над самия себе си като средоточие на някакво епическо събитие; нейната еволюция трае, докато центърът на емоционалната тежест не се окаже равноотстоящ от самия художник и от другите. Тогава повествованието престава да бъде чисто лично. Личността на художника преминава в повествованието и се разлива в него като някакво живително море, което безспир клокочи около персонажите и действието. Именно такова развитие се забелязва в старинната английска балада „Търпин-Хероя“.[346 — Вероятно под влияние на тая балада Джойс озаглавява първоначалния вариант на романа „Стивън хероят“.] В нея разказът в началото се води от първо лице, а в края — от трето. Драматическата форма се ражда тогава, когато стихията, в която е потопен всеки отделен персонаж, изпълни всички персонажи с такава жизнена сила, че те придобият свое собствено неприкосновено естетическо битие. Личността на художника — изпърво само вик, мелодия или настроение, а сетне широк искрометен поток — в края на краищата сублимира своето битие или, другояче казано, се импресонализира. Естетическият образ в драматичната жанрова форма — това е самият живот, пречистен и повторно обективиран от човешкото въображение. Тайнството на естетическото творчество, подобно на сътворяването на света, е осъществено. Художникът, като самия Бог-Творец, остава във, зад, отвъд или над творението на своите ръце и невидим, сублимирал извън битието, равнодушен — си почиства ноктите.[347 — Стивън преразказва известен пасаж от писмата на Флобер.]
— И се опитва да сублимира и тяхното битие — каза Линч.
От високото заоблачено небе запръскаха ситни капчици и те свърнаха напряко през моравата пред двореца на херцог Линстър, за да се доберат до Националната библиотека, преди да е плиснал пороен дъжд.
— Как изобщо ти идва наум — троснато рече Линч — да дрънкаш за красота и за въображение на тоя нещастен, прокълнат от бога остров. Нищо чудно, че художникът се е оттеглил във или над творението на своите ръце, щом ни е оставил за вечно ползване тая гадост.
Дъждът се усили. Когато завиха покрай Ирландската кралска академия, видяха цяла група студенти, които се бяха подслонили от дъжда под аркадата на библиотеката. Облегнат на една колона, Кранли си човъркаше зъбите с подострена кибритка и слушаше разговора на съседите си. Няколко девойки стояха до входната врата. Линч прошепна на Стивън:
— Скив — твоята възлюблена.
Без да обръща внимание на поройния дъжд, Стивън мълком застана на стъпалото под младежите, сегиз-тогиз поглеждайки крадешком към нея. Тя също стоеше мълчалива сред своите другарки. Да видим сега с кого ще флиртува, като го няма нейния свещеник — смутено си помисли той, обзет от горчивина при спомена за последната им среща. Линч беше прав. Смелостта му бе секнала, когато напусна пределите на своите теории, и сега душата му отново потъна в морен унес.
До ушите му дойде разговорът на студентите. Те си приказваха за двамина свои приятели от медицинския факултет, които току-що изкарали последните изпити, за възможностите да постъпят на някой презокеански параход и за доходна или недоходна практика.
— Това са детинщини. Практиката в ирландското село е далеч по-доходна.
— Хайнс изкара две години в Ливърпул и твърди същото. Ужасна дупка, казва. Само акушерство. И нищо не пада.
— Да не би да искаш да кажеш, че е по-добре да работиш тук, на село, отколкото в такъв богат град? Един мой приятел…
— Хайнс няма капчица мозък. Избута само със зубрене, само зубрене и нищо друго.
— Него го остави. В един голям търговски град падат луди пари.
— Зависи от практиката.
— Ego credo ut vita pauperum est simpliciter at-rox, simpliciter excrementalis atrox, in Liverpoolio.[348 — Според мен животът на бедняците в Ливърпул е просто чудовищен (лат.).]
Гласовете им достигаха до ушите му сякаш издалеч и на пресекулки. Тя се готвеше да си върви със своите приятелки.
Краткотрайният проливен дъжд се бе разнесъл, обкичвайки живия плет край моравата с диамантени гирлянди, а от почернялата земя вече струеше пара. Токчетата им потракваха по стъпалата на колонадата, те си приказваха тихичко и весело, поглеждаха към облаците, чевръсто разтваряха чадъри, за да се бранят от последните косо падащи дъждовни капки, сетне пак ги затваряха и свенливо събираха полите на роклите си.
Не я ли съдеше прекалено строго? Ами ако животът й бе просто броеничка от часове и дни, прост и загадъчен като живота на птица — весела утром, палава през целия ден и уморена по заник-слънце? Ако сърцето й бе невинно и непокорно като сърцето на птица?
Събуди се призори.
Ах, каква сладостна музика! Душата му бе цяла окъпана в роса. Прохладна бледа светлина разливаше вълни по сънното му тяло. Лежеше неподвижен, сякаш душата му бе потънала в прохладни води, в тиха сладостна музика. Умът му бавно се пробуждаше в ранно утринно познание, в ранно вдъхновение. Изпълваше го дух, чист като пречиста вода, благ като роса, нежен като музика. О, как ефирно, безметежно преливаше в него този дух, сякаш самите серафими го осеняваха със своето дихание! Душата му бавно се пробуждаше, боеше се съвсем да се разсъни. Това бе оня стихнал час на съмване, когато се пробужда лудостта, когато странни цветове разтварят пъпки да посрещнат първите зари и от пашкула хвръква пеперуда.
Омая на сърцето! Нощта бе омагьосана. В своя сън или видение той бе познал небесното блаженство. Но мигар всичко бе един-едничък миг на омая? Или бе сънувал дълги часове, дни, години, столетия?
Мигът на вдъхновението сега сякаш изведнъж засия отвред, отразен от множеството смътни спомени за онова, което бе станало или би могло да стане. Този миг пламна в светла точка и през мъглявините на бледите спомени някакъв неясен ореол бавно обгърна нейното меко сияние. О! В девствената утроба на въображението словото стана плът.[349 — Йоан, 1, 14. Героят „жрец на безсмъртното въображение“, както сам се нарича, използва Благовещението като метафора за творческия акт — зачатието на поетичното Слово.] Архангел Гавриил бе влязъл в девичата горница. Сиянието на белия пламък, избликнал в неговия дух, постепенно потъмня и преля в розова и жарка светлина. Тя струеше от нейното загадъчно непокорно сърце, мъж непознало, от мъж непознаваемо, непостижимо-тайнствено и непокорно от предвечни времена. За ангелския сонм, запял осанна във висините, това жарко розово зарево бе съблазън и падение.
Не си ли морна от разблудна жар? —
И ангелския сонм отби от път.
Не ми мълви слова с омаен чар.
От глъбините на съзнанието стиховете напираха на устните му, той ги повтаряше шепнешком и усещаше в тях ритмичния строй на виланелата. Розовото зарево бликаше лъчи от рими: жар, чар, пожар, олтар, тропар. Те изгаряха света, изпепеляваха човешките и ангелски сърца: лъчи, избликнали от розата, нейното непокорно сърце.
Очите ти разпалват лих пожар
в безволно-запленена мъжка гръд.
Не си ли морна от разблудна жар?
А по-нататък? Ритъмът заглъхна, секна, сетне отново проигра
