Твърдта е осветен на теб олтар,
хвалебен дим моретата кадят!
Не ми мълви слова с омаен чар.
Тамянен дим се въздигаше от цялата земя, от замъглените морета: тамянен дим-хвала, кадение ней. Земята бе като разлюляна, разжарена, разлюшкана кадилница, като огромна топка тамян, елипсоидна топка. Внезапно ритъмът замря, сърдечният възклик секна. Устата му заповтаряха отново първите стихове, сетне той неуверено промълви още няколко полустишия и замлъкна, онемял и объркан. Сърдечният възклик бе секнал.
Тихият предутринен здрач се бе стопил и зад стъклата на голите прозорци настъпваше денят. Нейде далеч-далеч заби камбана. Изчурулика птица, втора… трета… Звънът и чуруликането стихнаха, а мътната белезникава светлина се разля на изток и на запад и застла с пелената си света и розовото зарево в сърцето му.
От страх да не забрави всичко, той се подигна на лакът и се огледа за лист и молив. Но на масата нямаше: видя само празната паница, от която бе ял ориз на вечеря, и свещника с лоените висулки и обгорената от последния пламък хартиена обвивка. Той уморено протегна ръка към таблата на кревата, където висеше куртката му, и затършува в джобовете й. Напипа молив, сетне кутия цигари. Легна отново, разкъса кутията, остави последната цигара на перваза и със ситен ясен почерк започна да записва тристишията на виланелата върху грапавата мукава.
Щом записа стиховете, той се отпусна върху твърдата неравна възглавка и отново започна да си ги мълви. Буците сплъстена дреб под главата му спомниха буците сплъстен конски косъм на дивана в нейната гостна. Колко често бе седял на него, усмихнат или умислен, без да знае защо е дошъл, ядосан и на нея, и на самия себе си и смутен от литографията на Светото Сърце над празния бюфет! Пред очите му се мярна стаята, притихналите за миг гости… Ето, тя се приближава към него и го моли да изпее някоя от забавните си песнички. Той сяда на старото пиано, пръстите му докосват пожълтелите клавиши и вземат няколко тихи акорда. Тя стои, облегната на камината, а той пее за нея всред гълчавата на подновения разговор, пее красива песен от елизабетинско време, песен прощална, пропита с тъга и нега, сетне баладата за победата при Азенкур и веселата мелодия „Грийнлийвс“. Докато пее тия старинни песни, а тя го слуша или се прави, че слуша, сърцето му е спокойно, но щом спре и гласовете в стаята отново достигнат до ушите му, той си спомня собствените си саркастични думи: в тоя дом комай твърде скоро се обръщат към младите мъже на малко име.
Понякога му се струваше, че очите й всеки миг ще му се доверят, но той бе чакал напразно. Сега тя се понесе през спомените му в лек танц, както онази нощ, когато я бе зърнал на карнавала с развята бяла рокля и цъфнала бяла клонка в косите. Тя играеше в кръг, танцът я носеше към него и щом приближи, той отново съзря леко извърнатите й очи и нежния руменец по бузите й. В края на танца, когато всички пуснаха ръце, в неговата за миг бе останала нейната ръка: драгоценен задморски дар.
— Напоследък сте станали същински отшелник.
— Да. Аз съм монах по природа.
— Боя се, че сте еретик.
— А много ли се боите?
Вместо отговор тя се бе отдалечила от него покрай хванатите за ръце танцьори, грациозна и свенлива, но без да отдаде ръката си в ничия друга. Бялата клонка потрепваше в косите й, а колчем попаднеше в сянка, по бузите й избиваше още по-гъст руменец.
Монах! Пред него изникна собственият му образ: осквернител на монашеския обет, еретик-францисканец, раздвоен между своето желание да служи, който плете, като Джерардино да Борго Сан Домино[350 — Монах-францисканец от XIII в., съден като еретик; в действителност обаче той е бил аскет-реформатор, който настоявал за още по-строги порядки в ордена.], тънка паяжина от софизми и ги нашепва в нейното ухо.
Не, това не бе той. Това бе по-скоро образът на младия свещеник, на когото тя правеше мили очи, когато я видя за последен път, а пръстите й прехвърляха страниците на ирландския й лексикон.
— Да, да, и дамите вече се отзовават на нашето дело. Ежедневно забелязвам това. Дамите са с нас. Те са най-надеждната опора на нашия език.
— Ами църквата, отец Моран?
— Църквата също. И тя се отзовава. Сега и там работата бързо напредва. Изобщо не се безпокойте за църквата.
Пфу! Добре стори, че тогава презрително си излезе от стаята. Добре стори, че не я поздрави на стъпалата на библиотеката. Добре стори, че я остави да флиртува със своя свещеник, да кокетничи с една църква, станала фараш на християнския свят.
Див яростен бяс прогони и сетните блажени мигове от духа му, разби на парчета нейния прекрасен образ и запокити отломките на всички страни. И от всички страни в паметта му сега заизникваха разкривените отражения на този прекрасен образ: цветарката с одрипаната рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице, която го бе замолила брат да й е, да купи за сефте; слугинята на съседите, която по селски извиваше глас, когато тракаше с чиниите в кухнята и пееше „Хълми и езера в Киларни“; девойката, която прихна да се смее, когато скъсаната му подметка се закачи на желязната решетка на тротоара недалеч от Корк Хил и той се препъна пред очите й; работничката, която бе позагледал, привлечен от малката й сочна уста, когато я зърна да излиза от сладкарската фабрика „Джейкъбс“ и която му викна през рамо:
— Как е, рошльо? Очи пълни, ръце празни!
И все пак, с каквито хули и подигравки да обсипваше образа й, той усещаше, че яростта му е същевременно израз на преклонение пред нея. Тогава си бе излязъл от класната стая изпълнен с презрение, но то не бе съвсем искрено, защото сам чувстваше, че зад тъмните й очи, премрежени от дълги мигли, може би се крие тайната на нейния народ. Вървеше по улиците и си казваше, че тя е въплъщение на женската природа в страната им, душа, чието самосъзнание, подобно на прилеп, се пробужда скришом само под покрова на нощния мрак и самотата, която за миг поспира, безстрастна и безгрешна, при своя смирен поклонник и скоро го напуска, за да нашепне невинните си прегрешения в скритото зад решетката на изповеднята свещеническо ухо. Яростта му се изля в груба насмешка над нейния възлюблен, чието име, глас и лице оскърбяваха ранената му гордост: един запопен селяк, брат на дъблински полицай и кръчмарски слуга в Мойкалън! И пред този човек тя щеше да разбули свенливата голота на своята душа, пред едного, обучен само да изпълнява предписани обреди, а не пред него, жреца на безсмъртното въображение, чиито ръце превръщат насъщния хляб на опита в сияйно присносъщо битие!
Сияйният образ на причастието мигом съедини скръбните му и отчаяни мисли с неговото преклонение и те се изляха в празничен тропар.
И в горък плач, и в радостен тропар,
причастен е със страстите светът.
Не си ли морна от разблудна жар?
Когато тръпни пръсти жъртвен дар
възливат от преливащия съд,
не ми мълви слова с омаен чар.
Той започна да си мълви стиховете от самото начало и скоро тяхната мелодия и ритъм омаяха духа му и го изпълниха с кротка благост; сетне старателно ги записа, за да може още по-добре да ги почувства, като ги прочете, и отново се отпусна на възглавката.
Вече бе съвсем светло. Не се чуваше никакъв звук, но той знаеше, че всеки миг животът край него ще се пробуди с привичния шум, грубите гласове, сънните молитви. Отвратен от този живот, той се обърна с лице към стената, закачули се с одеялото и се загледа в големите избледнели алени цветя по опърпаните тапети. Опита се да съживи гаснещата си радост и си представи пътека от рози, която води до самите небеса, цялата обсипана с алени цветя. Морен! И той бе морен от разблудна жар.
Омотал глава в одеялото, почувства как топлината бавно се разлива надолу по гръбначния му стълб и го унася в сладостна премала. Представи си своята поза и се усмихна. Унасяше го на сън.
Отново бе прописал стихове за нея след цели десет години. А преди десет години тя бе наметнала шала връз главата си като качулка, топлият й дъх се кълбеше в нощния въздух и токчетата й потракваха по заледената като стъкло улица. Беше последният трамвай; мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. Те стояха на стъпалата на трамвая: той на горното, тя на долното. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него и после слезе. Стига! Стига спомени!
Цели десет години от тогавашната детинска мъдрост до сегашното му безумие. Ами ако й изпрати стиховете? Ще бъдат прочетени на всеослушание, на закуска, посред шума от чупенето на яйцата. Боже мой, какво безумие! Братята й ще се смеят и ще дърпат един от друг листа със силните си груби пръсти. А оня мазен поп, чичо й, ще се разположи в своето кресло и хванал листа с протегната ръка, ще ги прочете усмихнат и ще похвали литературната форма.
Не, не, глупости. Дори да й изпрати стиховете, тя никому не би ги показала.
Започна да му се струва, че е несправедлив към нея, и му стана мъчно, защото почувства нейната невинност; невинност, за която сам не бе имал никаква представа, преди да я познае по пътя на греха; невинност, за която и тя не бе имала представа, преди да я загуби или преди за пръв път да познае странната унизителна слабост на своя пол. Едва тогава душата й се бе пробудила за нов живот, подобно на неговата, когато за пръв път бе съгрешил; и сърцето му се изпълни с нежно състрадание, като си спомни нейната крехка бледина и очите й, унизени и натъжени от тъмния срам на женската природа.
Къде ли е била тя, докато душата му преминаваше от екстаз към
