Огънят на желанието отново обхвана душата му, запламтя и забушува в цялото му тяло. Усетила неговото желание, тя се събуждаше от своя дъхав сън: тя, изкусителката от неговата виланела. Очите й се отваряха и го посрещаха с притомен тъмен поглед. Сияйна, топла, дъхава, примамна, тя му отдаваше наготата си, обгръщаше го като светлозарен облак, обгръщаше го като жива вода: и като из бухлат дъждовен облак, като водите кръготечни над твърдта небесна в ума му рукна порой от плавни звуци[351 — В оригинала 17-ият стих съдържа четворна алитерация върху „л“.], символи на тайнствени стихии:
Не си ли морна от разблудна жар?
И ангелския сонм отби от път.
Не ми мълви слова с омаен чар!
Очите ти запалват лих пожар
в безволно запленена мъжка гръд.
Не си ли морна от разблудна жар?
Твърдта е осветен на теб олтар,
хвалебен дим моретата кадят.
Не ми мълви слова с омаен чар!
И в горък плач, и в радостен тропар
причастен е със страстите светът.
Не си ли морна от разблудна жар?
Когато тръпни пръсти жъртвен дар
възливат от преливащия съд,
не ми мълви слова с омаен чар.
Недей лъсти копнежа ни прастар
с притомен поглед и примамна плът.
Не си ли морна от разблудна жар?
Не ми мълви слова с омаен чар![352 — „Виланелата на изкусителката“ е кардинален проблем в интерпретацията на романа. Можем ли да приемем, че чрез нея Джойс иска да ни убеди в таланта на Стивън? Едва ли. Ситуацията на създаването й е дълбоко иронична, а самата виланела — силно подражателна: Стивън изгражда образа на базата на Августиновата типология и си служи с клишета от декадентската поезия в края на века, заимствани от Бодлер и символистите. Младият Джойс има подобни поетични опити, но не ги включва в стихосбирката си „Камерна музика“.]
Какви бяха тия птици? Той се спря на стъпалата пред библиотеката, за да ги погледа, и морно се подпря на ясеновия си бастун. Те непрекъснато кръжеха около издадения над улица „Молзуърт“ еркер на една къща. Тъмни, тръпни, поривисти, телцата им се стрелкаха стремглаво и се открояваха върху ясното небе на късната мартенска вечер като върху леките дипли на някакъв ефирен опушеносин воал.
Той се загледа в летежа им: птица след птица, мерне се черна, извие, изпърха, стрелне се, свие и отново изпляска с криле. Опита се да ги преброи, преди целият рояк тъмни поривисти телца да се изгуби от очи: шест, десет, единайсет, четно или нечетно бе числото им? Дванайсет, тринайсет: защото нови две плавно се спускаха от висините. Летяха ниско и високо, но все околовръст, ту чертаеха прави линии, ту описваха дъги, и все от ляво на дясно, сякаш се въртяха около въздушен храм.
Той се заслуша в крясъците им: като писукането на мишките зад ламперията — остър, пресеклив тон. Но за разлика от мишето писукане тия тонове бяха дълги и остри, свистяха, падаха в терца или кварта и се разливаха в кръшни трели, когато човките пореха въздуха. Остър, ясен, звънък крясък припадаше от висините, както нишки свилена светлина се размотават от свистящи макари.
Птичата врява успокояваше ушите му, в които настойчиво звучаха риданията и укорите на майка му, а тия тъмни крехки поривисти телца, виещи се, пърхащи и стрелкащи се край въздушния храм от ефирни небеса, успокояваха очите му, пред които все още стоеше образът на майка му.
Защо се взираше във висините от стъпалата на портика? Защо се вслушваше в острите пресекливи крясъци? Защо гледаше летежа им? Какво знамение очакваше, за добро или за зло? В ума му се стрелна една фраза на Корнелий Агрипа[353 — Ренесансов философ, алхимик, окултист. Според него четният брой птици, които кацат надясно, е щастлива поличба.], а подир нея се разхвърчаха насам-натам рояк откъслечни мисли на Сведенборг за съответствието между птиците и духовния мир и за мъдростта на небесните създания, които знаят своя час и своето време, защото за разлика от човека спазват ред в живота си и не са извратили тоя ред с разума си.[354 — Парафраза от книгата „Небе и ад“ на шведския философ-мистик Емануел Сведенборг (1688–1772).]
Векове наред човекът се е взирал във висините, както той сега се взираше в птичия летеж. Колонадата над него смътно му напомняше древен храм, а ясеновият бастун, на който морно се подпираше — извит птицегадателски жезъл. Някакъв страх от неизвестното потрепна в дълбините на неговата умора, страх от символи и поличби, от човека-ястреб, чието име носеше, дръзнал да избяга от пленничеството си с криле от сплетени върбови клонки, от бога на писмената Тот с тясната, увенчана с двурог полумесец глава и плочица, върху която пише с тръст.
Той се усмихна при мисълта за изображението на древния бог, защото си представи съдия с месест нос и перука, който държи на метър от очите си някакъв документ и поставя в него запетайки: знаеше, че името не би му дошло наум, ако не звучеше като ирландска ругатня. Каква щуротия! И заради тая щуротия ли се готвеше завинаги да напусне дома на молитва и благоразумие и средата, в която бе израсъл?
Те се върнаха и прелетяха с остри крясъци над еркера на къщата, черни на фона на бледнеещото небе. Какви бяха тия птици? Вероятно ластовици, завърнали се от юг. Тогава време му бе да замине и той, като тия птици, които цял живот прелитат и отлитат, цял живот строят недълговечен дом под стрехите на човешките къщи, а после го напускат, за да странстват по света.
Лица склонете, Уна и Алил,
да ви погледна за последен път:
тъй ластовицата гнездото си
поглежда, после литва надалеч
над шумните вълни…[355 — Това са прощалните думи на графиня Катлин от едноименната драма на Уилям Б. Йейтс. Тя умира, продала душата си на дявола, за да спаси своите селяни, които също са му продали душите си от бедност.]
Мека плавка радост, като глас на много води, заля паметта му, а смълчаните, бледи и ефирни надморски простори, мълчанието на океана и ластовиците, полетели по здрач над пенливата шир, изпълниха сърцето му с мир и покой.
Мека плавка радост се лееше от тия слова и беззвучно нежни дълги гласни се надигаха и падаха, плискаха се и прииждаха, разлюлели белите звънчета на вълните си в безмълвен звън, в безмълвен екот и безсилен тихоглъхнещ вик; и той почувства, че знамението, което бе дирил във виещите се, стрелкащи птици и бледите небеса над него, бе излитнало от собственото му сърце като птица, изхвръкнала тихо и устремно от висока кула.
Символ на раздяла или на самота? Стиховете, зазвучали в паметта му, бавно извикаха пред душевния му взор залата на Националния театър при откриването му. Той стоеше сам на страничния балкон и унило гледаше дъблинския културен елит в партера, просташката украса и живите чучела, озарени от ярките светлини на рампата. Зад гърба му се потеше набит полицай, готов всеки миг да пристъпи към действие. Пръснати из залата, състудентите му дюдюкаха, свиркаха и обсипваха сцената с подигравателни възгласи:
— Клевета!
— Гавра с Ирландия!
— Никога не сме продавали вярата си!
— Ирландка не би извършила това!
— Дилетанти! Атеисти![356 — Скандалът около премиерата на „Графиня Катлин“ не е преувеличен. Ирландските националисти и духовенството подлагат Йейтс на ожесточена критика, че е изопачил националния характер и богохулства. Веднага след представлението състудентите на Джойс пишат протестно писмо срещу Йейтс до печата и настояват Джойс да го подпише, но той отказва.]
— Вън будистките присадки!
Изведнъж от прозорците над него се разнесе кратко свистене: значи в читалнята бяха запалили лампите. Той свърна покрай колоните във фоайето, потънало вече в мека светлина, качи се по стълбата и мина през въртележката, която щракна зад гърба му.
Кранли седеше до рафтовете с речниците. На дървената поставка пред него лежеше дебела книга, отворена на титулната страница. Облегнат на стола си, той бе наклонил ухо на изповедник към лицето на студента медик, който му четеше някаква задача от шахматната колона на вестника. Стивън седна от дясната му страна, а свещеникът в другия край на масата шумно затвори своя брой на „Таблит“[357 — Консервативен католически седмичник.] и ядно се изправи.
Кранли го сподири с нехаен снизходителен поглед. Медикът продължи, снишил глас:
— Пешка на е4.
— По-добре да си ходим, Диксън — предупредително рече Стивън. — Тоя отиде да се оплаква.
Диксън сгъна вестника, изправи се достолепно и заяви:
— Нашите части се изтеглиха в пълен боен ред.
— Ведно с оръдията и обозните волове — добави Стивън, сочейки заглавието на книгата пред Кранли: „Болести по воловете“.
Докато се промъкваха през редицата от маси, Стивън каза:
— Искам да говоря с тебе, Кранли.
Кранли не отговори, дори не се обърна. Остави книгата на гишето и излезе от читалнята: яките му обуща глухо кънтяха по пода. При стълбата той се спря и вперил разсеян поглед в Диксън, повтори:
— Пешка на ц5.
— Щом си рекъл! — отвърна Диксън.
Той имаше тих безизразен глас, изискани обноски и сегиз-тогиз излагаше на показ пръстена с печат върху един от пръстите на пълничката си чиста ръка.
Във фоайето към тях се приближи човече с пигмейски ръст и мъничко бомбе. По небръснатото му лице заигра доволна усмивка, устата му замълмоли. Очите му бяха тъжни като на маймуна.
— Добър вечер, капитане — каза Кранли и се спря.
— Добър вечер, господа — отвърна четинестата маймунска муцунка.
— Доста топло за март — подзе Кранли. — Горе са отворили прозорците.
Диксън се усмихна и превъртя пръстена си. Смуглото маймунско сбръчкано личице присви човешките си устица с кротко задоволство, а гласът му измърка:
— За март е разкошно време! Действително разкошно!
— Две очарователни млади дами вече се умориха да ви чакат горе, капитане — каза Диксън.
Кранли се усмихна и любезно каза:
— Капитанът има само една любов: сър Уолтър Скот. Нали така, капитане?
— Какво четете сега, капитане? — попита Диксън. — „Ламермурската невеста“?
— Аз съм влюбен в Уолтър Скот — подзеха подвижните устица. — Очарователен писател! Никой не може да се мери с него!
Той леко размахваше тънката си съсухрена кафява ръка в такт с хвалебствията, а тънките му клепачи бързичко примигваха и скриваха тъжните му очи.
Но по-тъжно му бе на Стивън, като го слушаше как предвзето и неясно изговаря думите, пръска слюнки и прави грешка след грешка: и той се питаше вярна ли е мълвата, че слабата
