Дърветата в парка са вече подгизнали, а дъждът все тъй тихо и неспирно се сипеше над езерото, кръгло и сиво като щит. Прелетяха ято лебеди и омърсиха водата и брега под себе си с белезникавозелени курешки. Те нежно се прегърнаха, възбудени от сивия дъждовен зрак, безмълвните мокри дървеса, лебедите и езерото, което ги закриляше и следеше. Прегърнаха се безрадостно, безстрастно, ръка на брат обви сестринската шия. Сив вълнен шал, небрежно заметнат връз раменете й, я загръщаше до кръста, а русокосата й глава бе склонена в срамежлива охота. Той имаше разпилени рижо-кестеняви коси и нежни изваяни силни луничави ръце. Лице. Лицето не се виждаше. Лицето на брата бе склонено над русите й, уханни от дъжда коси, а ръката — луничава, силна, изваяна, гальовна — бе ръката на Дейвин.
Той гневно се навъси на видението си и на спаружения пигмей, който го бе извикал. В паметта му изскочиха подигравките на баща му над кликата от Бантри[358 — Тоест враговете на парнелизма. Тим Хийли е роден в Бантри.]. Той ги отпъди от себе си и отново угнетено се вглъби в собствените си мисли. А защо не ръцете на Кранли? Нима простодушието и невинността на Дейвин го бяха жегнали по-надълбоко?
Двамата с Диксън тръгнаха към входа, оставяйки на Кранли сам да се измъкне от джуджето.
Под колонадата стоеше Темпъл, обграден от групичка студенти. Един от тях извика:
— Ей, Диксън, ела и слушай! Темпъл е в страшна форма.
Темпъл извърна към него тъмните си цигански очи.
— Ти си лицемер, О’Кийф, а Диксън е дяволичник — каза той. — Майка му стара, какво поетично прозвище измислих!
Той се изсмя лукаво, погледна Стивън в лицето и повтори:
— Майка му стара, това прозвище дяволичник ми обира точките.
Едрият набит студент, застанал на по-долното стъпало, рече:
— Доразправи за любовницата, Темпъл. Това е по-интересно.
— Имал е, кълна се — подзе Темпъл, — на туй отгоре е бил и женен. И всичките попчета ходели да вечерят у него. Дявол ги взел, май всички са топнали!
— Яхай крантата, кобилката за лов пази! — добави Диксън.
— Я си кажи, колко халби обърна днес, Темпъл? — обади се О’Кийф.
— В тая фраза е цялата ти интелектуална душица,[359 — Схоластиката разграничава интелектуална, животинска и вегетативна душа.] О’Кийф — отвърна Темпъл с нескрито презрение.
Той тромаво се потътри покрай групата и се обърна към Стивън.
— Знаеш ли, че Фостъровци са крале на Белгия? — попита той.
Килнал шапка назад, Кранли излезе през вратата на фоайето, старателно човъркайки с клечка зъбите си.
— Ето го нашия всезнайко — каза Темпъл. — Кажи, знаеш ли това нещо за Фостъровците?
Той почака за отговор. С подострената си кибритка Кранли извади от зъбите си едно смокиново семенце и се вторачи в него.
— Родът Фостър води началото си от Балдуин I Фландърски, наречен Форестие, сиреч Горски[360 — Твърденията на Темпъл не почиват на истина. Прозвището на Балдуин I е Желязната ръка.] — каза Темпъл. — Форестие и Фостър е едно и също име. Капитан Франсис Фостър, потомък на Балдуин I, се заселил в Ирландия и се оженил за дъщерята на последния вожд на клана Брасил. А освен това има и Блейк-Фостъровци, но те са друг клон.
— От Балдуин Плешиви, крал Фландърски — повтори Кранли и отново настървено зачовърка ослепително белите си зъби.
— Откъде я изрови тая история? — попита О’Кийф.
— Аз знам историята и на вашия род — каза Темпъл, обръщайки се към Стивън. — Знаеш ли какво казва за него Гиралд Камбрийски?
— И той ли е потомък на Балдуин? — попита висок охтичав студент с тъмни очи.
— Да, на Балдуин Плешиви — повтори Кранли и смукна слюнка през зъби.
— Pernobilis et pervetusta familia[361 — Благороден древен род (лат.).Летописецът нарича така английския род Фицстивън. Стивън Дедалус няма никаква връзка с него. Думите на Темпъл са намек за нежеланието на Стивън да се присъедини към националното движение.], — каза Темпъл на Стивън.
Набитият студент на долното стъпало пръдна. Диксън се обърна към него и меко рече:
— Ангел небесен ли чух?
Кранли също се обърна и поривисто, но без гняв отсъди:
— Слушай, Гогинс, ти си най-гнусното изчадие в целия свят, от мен да го знаеш!
— Не можех повече да сдържам мнението си за себе си — спокойно отвърна Гогинс. — Потърпевши няма, нали?
— Да се надяваме, че то не принадлежи към разреда paolo post futurum[362 — Малко преждевременно (лат.).] — благовъзпитано добави Диксън.
— Казах ли ви, че е дяволичник? — рече Темпъл и се заобръща наляво-надясно. — Нали аз го нарекох така!
— Чухме де, не сме глухи! — отвърна охтичавият дългун.
Кранли продължаваше да се въси на набития студент под него. После изсумтя с отвращение и грубо го блъсна надолу по стъпалата.
— Веднага се разкарвай, вонящ цукал такъв! — изруга той. — Пръдльо с пръдльо!
Гогинс отскочи на пътечката, но тутакси се върна на мястото си, захилен до уши. Темпъл пак се извърна към Стивън и попита:
— Вярваш ли в теорията за наследствеността?
— Ти какво, пиян ли си, що ли? — запита Кранли и слисано го изгледа.
— Няма по-дълбока мисъл от оная, с която завършва учебникът по зоология — разпалено продължи Темпъл. — Размножаването е началото на смъртта.
Той плахо докосна Стивън за лакътя и припряно добави:
— Ти като поет усещаш ли колко е дълбока?
Кранли посочи с дългия си показалец.
— Вижте го! Вижте надеждата на Ирландия! — презрително процеди той.
Думите и жестът му предизвикаха всеобщ смях. Темпъл храбро се извърна към него и каза:
— Ти винаги се подиграваш с мене, Кранли, добре го виждам. Но аз с нищо не падам по-долу от тебе. И знаеш ли какво си мисля сега, като те сравнявам със себе си?
— Любезни мой — галантно отвърна Кранли, — ти си неспособен, разбираш ли, напълно неспособен да мислиш.
— Но знаеш ли какво си мисля за теб и мен, когато сравнявам нас двамата?
— Изплюй камъчето, Темпъл — провикна се набитият студен от стъпалата, — хайде, изплюй го де!
Темпъл взе да се върти насам-натам, ръкомахайки безпомощно.
— Аз съм дупендер — каза той, съкрушено клатейки глава. — Такъв съм, знам си го и си го признавам.
Диксън леко го потупа по рамото и кротко рече:
— Това ти прави голяма чест, Темпъл.
— А тоя — подзе Темпъл и посочи Кранли, — той е също такъв дупендер като мен. Само че не го знае. Това е единствената разлика между нас.
Взрив от смях заглуши думите му. Но той отново се извърна към Стивън и припряно добави:
— Това е много любопитна дума, знаеш ли й етимологията?
— А? — разсеяно отвърна Стивън.
Той наблюдаваше мъжественото страдалческо лице на Кранли, по което сега играеше престорено-търпелива усмивка. Грубата дума бе преминала по него като мръсна вода, плисната връз обръгнал на оскърбления древен истукан; и както го наблюдаваше, той видя, че Кранли поздрави някого с повдигане на шапка и откри черната си коса, стърчаща над челото му като железен венец[363 — Средновековен уред за мъчения.].
Тя излезе от портика на библиотеката и подминавайки Стивън, отвърна на поздрава на Кранли. Нима и той? Какво, май леко се изчерви! Защо? От думите на Темпъл? Мръкваше. Не можеше да види.
На това ли се дължеше мълчаливото безразличие на приятеля, острите му забележки и неочаквани груби нападки, с които така често прекъсваше жарките своенравни изповеди на Стивън? Стивън великодушно му бе прощавал, защото сам проявяваше същата грубост към себе си. Спомни си как една вечер слезе от взетото на заем раздрънкано колело в горичката край Малахайд, за да се помоли. Вдигнал ръце, се бе молил в екстаз пред тъмния олтар от дървеса с мисълта, че се намира на свята земя и в свят час. Но когато иззад завоя на смрачения път се показаха двама полицаи, прекъсна молитвата и започна да си свирука мелодия от модна тогава пантомима.
Взе да почуква по цокъла на колоната с разнищения край на бастуна си. Може би Кранли не бе го чул? Нищо, ще почака. За миг разговорът край него стихна: от горния прозорец отново се разнесе тихо свистене. Не се чуваше никакъв друг звук, а ластовиците, чийто полет бе следил с празен поглед, вече спяха.
Тя отмина в здрача. И затова наоколо бе пълна тишина, само тихичко отгоре се разнасяше свистене. И затова замлъкнаха бъбривите езици. Над земята се спускаше мрак.
Мрак се спуска от небето.
Тръпна радост, засияла като плах светлик, се изви край него във фееричен танец. Но защо? Дали защото тя отмина в сумрака или от тъмните гласни и пищния начален тон на тоя стих, звучен като звън на лютня?
Той бавно тръгна към потъналия в пълна сянка край на колонадата, като леко почукваше с бастуна си по каменните плочи, за да скрие от студентите, останали назад, мечтателния си унес, и даде воля на въображението си да възкреси епохата на Даулънд, Бърд и Наш.[364 — Джон Даулънд и Уилям Бърд са композитори от елизабетинската епоха. Томас Наш е поет и белетрист от същото време.]
Очи: очи, разтворили се от сумрака на страстта, затъмняваха зарите на деня. Какво друго бе притомната им прелест освен нега на плътта? Какво друго бе блясъкът им, ако не отблясък от мръсната вода в отходната яма при двора на оня мочко Стюарт[365 — Джеймс I Стюарт напълно заслужава това прозвище с колебливата си и противоречива политика и покварата на дворцовите нрави през време на владичеството му.]? С езика на паметта той вкусваше вина с аромат на амбра, глъхнещи откъслеци от сладостни мелодии, гордата павана, а очите на паметта му виждаха благосклонни дворянки, чиито сладострастни уста мамят от ложите на „Ковънт Гардън“, сипаничави проститутки от кръчмите и млади невести, които радостно се отдават на своите похитители и ги обнемат до премала.
Тия образи, извикани от миналото, не му доставиха никакво удоволствие. Бяха тайнствени и възпламеняващи, но сред тях не бе вплетен нейният образ. Не, не биваше да мисли така за нея, а той и не мислеше така. Нима умът му не се доверяваше на самия себе си? Стари изрази, които услаждат с разтленна сладост, като смокиновите семенца, които Кранли вади от ослепително белите си зъби.
Не бе ни мисъл, ни видение, макар той смътно да съзнаваше, че в този миг тя върви през града накъм къщи. Отпърво смътно, после все по-силно той започна да усеща мириса на тялото й. Кръвта му кипна от познатото вълнение. Да, той подушваше тялото й: влудяващ томителен мирис, топлото тяло, облъхано от страстната музика на стиховете, и недостъпното нежно бельо, наситено с благоуханията и росата на плътта й.
Въшка пропълзя по тила
