Зрак се спуска от небето.
Не бе могъл да си спомни правилно дори стиха на Наш! Всички образи, събудени от него, бяха лъжливи. Умът му бе завъдил гниди. Мислите му бяха въшки, наплодени от потта на леността.
Той се обърна и бързо закрачи обратно към групата. Добре, много й здраве и да върви по дяволите! Нека се влюби в някой чистоплътен атлет с черни власести гърди, който всяка сутрин се мие до кръста. Прав й път!
Кранли бе извадил друга сушена смокиня от джоба си и бавно я жвакаше. Темпъл седеше, облегнат на една от колоните, нахлупил каскет връз сънените си очи. От портика излезе шишкав младеж с кожена папка под мишница и се запъти към компанията. Налчетата на обувките и железният шип на тежкия му чадър гръмко чаткаха по плочите. Той вдигна чадъра за поздрав и каза на всички:
— Добър ден, господа.
Чукна отново с чадъра по плочите и захихика, а главата му леко се затресе. Охтичавият дългун, Диксън и О’Кийф си говореха на ирландски и не му отвърнаха. Тогава той се обърна към Кранли и каза:
— Добър ден специално на теб!
Посочи го с чадъра и отново захихика. Кранли, който все още си дъвчеше смокинята, отвърна с шумен млясък:
— Добър ли? Да, денят е добър.
Шишкото го погледна сериозно и укорно поклати чадъра си.
— Виждам, че си решил да оригиналничиш — каза той.
— Мммм! — отвърна Кранли и размаха остатъка от полусдъвканата смокиня под носа на шишкото, сякаш му даваше да си хапне.
Шишкото не я лапна, но все в същия дух важно запита, като продължаваше да хихика и почуква с чадъра:
— Трябва ли да разбирам, че искаш да ми я…
Той замлъкна, посочи сдъвканата огризка от смокинята и високо добави:
— Имам предвид нея.
— Мммм — отново измуча Кранли.
— Как да те разбирам, ipso facto или иносказателно? — попита шишкото.
Диксън се отдели от събеседниците си и рече:
— Гогинс те чакаше, Глин. Отиде в „Аделфи“ да ви търси с Мойнихан. Какво носиш тука? — попита той и потупа папката под мишницата на Глин.
— Контролни — отвърна Глин. — Всеки месец им давам контролни, за да видя плодовете от своя педагогически метод.
Той също потупа папката, прокашля се леко и се усмихна.
— Педагог! — грубо се намеси Кранли. — Клетите босоноги дечица, щом им преподава такава дрислива маймуна като теб! Бог да им е на помощ!
Той отхапа от смокинята и хвърли огризката.
— Аз оставям децата да дойдат при мене — ласкаво рече Глин.
— Дрислива маймуна! — натъртено повтори Кранли. — Дрислива богохулна маймуна!
Темпъл стана, избута Кранли встрани и се обърна към Глин:
— Думите, които изрекохте, са на Христос от Евангелието: Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене.[367 — Мат., 19, 14.]
— Я си върви да спиш, Темпъл — обади се О’Кийф.
— Ето какво искам да попитам — продължи Темпъл, — щом Исус е оставял децата да дохождат при него, защо църквата ги праща всички в ада, ако умрат некръстени? Защо, а?
— Ти самият кръстен ли си бе, Темпъл? — попита охтичавият дългун.
— Защо, питам, ги праща всичките в ада, щом Исус е рекъл всички да дойдат при него? — повтори Темпъл и изпитателно погледна Глин в очите.
Глин се изкашля и тихо заговори, като с мъка удържаше нервното хихикане и при всяка дума размахваше чадъра си:
— Ако е така, както казваш, то аз настоятелно питам, защо е така?
— Защото църквата е жестока като всички стари грешници — отвърна Темпъл.
— Придържаш ли се към ортодоксалния възглед по въпроса, Темпъл? — лукаво запита Диксън.
— Свети Августин казва, че некръстените деца отиват в ада, защото и самият той е би жесток стар грешник — отвърна Темпъл.
— Свалям ти шапка — каза Диксън, — но доколкото си спомням, за подобни случаи съществуваше преддверието на ада!
— Какво си седнал да спориш с него, Диксън — грубо се намеси Кранли. — Хич не му говори и не го гледай, ами му надени въжето на шията и го отведи в кошарата тоя разблеял се козел!
— Преддверието! — възкликна Темпъл. — Забележително изобретение! Не отстъпва на ада.
— Но е без неговите неудобства — добави Диксън.
Той се обърна усмихнат към другите и каза:
— Надявам се, че изразих мнението на всички присъстващи.
— Разбира се — решително потвърди Глин. — По този въпрос Ирландия е единодушна.
Той чукна с върха на чадъра си по каменния под на колонадата.
— Аз уважавам ада, изобретен от сивокосата съпруга на сатаната.[368 — Според Милтън — Грях, съпруга и дъщеря на сатаната.] Адът е римска работа, як и грозен като римските стени — продължи Темпъл. — Но какво е преддверието му?
— Я сложи бебето в количката му, Кранли — подвикна О’Кийф.
Кранли се спусна към Темпъл, тропна с крак и викна като на кокошка:
— Къш!
Темпъл пъргаво отскочи.
— Знаете ли какво е преддверието? — извика той. — Да ви кажа ли как им викаме на тия работи у нас в Роскомън?
— Къш! Мамицата ти! — изруга Кранли, пляскайки с ръце.
— Ни задник, ни предник! — презрително извика Темпъл. — Ето какво е вашето преддверие!
— Я дай бастуна — каза Кранли.
Той грубо изтръгна бастуна от ръцете на Стивън и се спусна надолу по стъпалата; но чул, че го гонят, Темпъл се стрелна в тъмното, пъргав и бързоног като диво животно. Тежките обуща на Кранли затопуркаха из двора, после, претърпял поражение, той тежко се потътри обратно, като разпръсваше чакъла на всяка крачка.
Крачката му беше ядна и той ядно тикна бастуна обратно в ръцете на Стивън. Стивън чувстваше, че зад тоя яд има друга причина, но прикрил нетърпението си, леко го докосна за ръката и тихо рече:
— Казах ти, че искам да говоря с тебе, Кранли. Ела с мен.
Кранли го гледа миг-два, после попита:
— Сега ли?
— Да — отвърна Стивън. — Тук не можем да говорим. Хайде, ела с мен.
Двамата мълчаливо тръгнаха през двора. От стъпалата тихо ги сподири мотивът на горската птица от „Зигфрид“[369 — Опера от Вагнер. Намек, че Стивън предстои да извърши нещо героично.]. Кранли се обърна, Диксън престана да свирука и подвикна:
— Накъде се запътихте? Какво става с нашата партия, Кранли?
Те започнаха да се уговарят за партия билярд в хотел „Аделфи“, като си подвикваха в тихия здрач. Стивън продължи сам, излезе на тихата улица „Килдеърска“, спря се пред хотел „Клен“ и отново търпеливо зачака. Хотелът с името на безцветното лъскаво дърво и неговата безцветна фасада го жегнаха като презрително-любезен поглед. Той ядосано се загледа в меко осветеното фоайе и си представи мирния и охолен живот на ирландските патриции в него. Те мислеха само за военни чинове и за управителите на своите имения; селяните им се кланяха по кръстопътищата; знаеха названията на няколко френски ястия и даваха заповеди на кочияшите си с кресливия надменен глас на лустросани провинциалисти.
Как да събуди съвестта им? Как да оплоди въображението на дъщерите им, преди да са заченали от дворянското семе, че да родят потомство недотам жалко като тях самите? И в сгъстилия се сумрак той почувства как мислите и въжделенията на народа, към който принадлежеше, прехвърчат като прилепи над тъмните селца, над клоните на дърветата край потоците, над езерцата и блатата. Една жена чака Дейвин на прага в тъмната нощ. Предлага му чаша мляко и почти го приласкава в леглото си; защото Дейвин има кротките очи на човек, който умее да пази тайна. А него самия женски очи още не са приласкавали.
Някой здраво го хвана под ръка и гласът на Кранли каза:
— Хайде, тръгнахме.
Двамата мълчаливо се запътиха в южна посока. По едно време Кранли каза:
— Тоя проклет идиот Темпъл! Кълна се в Моисея, ще го убия, разбираш ли, ще го убия!
Но гласът му вече не беше яден и Стивън се запита дали той не мисли за нейния поздрав пред портала.
Свърнаха вляво и пак продължиха мълчешком. След известно време Стивън рече:
— Днес следобед имах много неприятна разправия, Кранли.
— С вашите ли? — попита Кранли.
— С майка ми.
— На религиозна тема ли?
— Да — отвърна Стивън.
Кранли помълча, после попита:
— Колко годишна е майка ти?
— Не е много стара — каза Стивън. — Иска да се причестя за Великден.
— А ти?
— Аз не искам — рече Стивън.
— Защо? — попита Кранли.
— Non serviam — отвърна Стивън.
— Това го е казал и друг — спокойно забеляза Кранли.
— Но сега го казвам аз — избухна Стивън.
Кранли сложи ръка на рамото му и рече:
— Спокойно, мой човек. Ама че си нервозен, дявол да го вземе.
Той се изсмя пресилено, после погледна Стивън съчувствено и сърдечно и добави:
— Знаеш ли, че си много нервозен?
— Предполагам, че знам — отвърна Стивън и също се засмя.
Отчуждени напоследък, сега двамата сякаш изведнъж отново се бяха сближили.
— Ти вярваш ли в причастието? — попита Кранли.
— Не — отвърна Стивън.
— Значи го отричаш.
— Нито вярвам, нито го отричам — отвърна Стивън.
— Много хора, дори вярващи, имат религиозни съмнения, но или ги преодоляват, или чисто и просто не им обръщат внимание — каза Кранли. — Може би съмненията ти са прекалено силни?
— Аз не искам да ги преодолявам — отвърна Стивън.
Смутен за миг, Кранли извади от джоба си една смокиня и тъкмо се готвеше да я лапне, когато Стивън каза:
— Недей, моля ти се. Как разговаряш по тоя въпрос с пълна уста?
Кранли взе да разглежда смокинята под светлината на фенера, до който се бе спрял. После я подуши с всяка ноздра поотделно, отхапа малко парченце, изплю го, захвърли смокинята в канавката и я изпрати с думите:
— Иди си от мене, проклета, в огъня вечний!
Хвана отново Стивън под ръка и двамата продължиха.
— Не те ли е страх, че може да чуеш тия слова в деня на Страшния съд? — каза той.
— А какво ми се предлага в замяна? — попита Стивън. — Вечно блаженство в компанията на нашия декан?
— Не забравяй, той ще се спаси — рече Кранли.
— Е, да — горчиво подхвърли Стивън, — нали е буден, бърз, безчувствен и най-вече изкусен.
— Знаеш ли, любопитно е, че мозъкът ти е
