— Да — отвърна Стивън.
— И беше ли щастлив тогава? — меко попита Кранли. — По-щастлив, да речем, отколкото си сега?
— Често пъти да, често не — каза Стивън. — Тогава аз бях друг човек.
— Как така друг човек? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че не бях такъв, какъвто съм сега и какъвто трябваше да стана.
— Не такъв, какъвто си сега и какъвто трябвало да станеш — повтори Кранли. — Ще ти задам още един въпрос. Обичаш ли майка си?
Стивън бавно поклати глава.
— Не разбирам какво означават думите ти — просто рече той.
— Ти никога никого ли не си обичал? — попита Кранли.
— Имаш предвид жени ли?
— Не, не тях — по-хладно каза Кранли. — Питам те, изпитвал ли си някога любов към някого или нещо?
Стивън вървеше до приятеля си, мрачно забил поглед в земята.
— Опитах се да обичам бога — рече той най-сетне. — Сега ми се струва, че не успях. Много е трудно. Миг по миг се мъчех да сливам волята си с волята божия. Понякога ми се удаваше. Може би и сега бих могъл…
Кранли рязко го прекъсна:
— Щастлив ли е бил животът на майка ти?
— Откъде да знам? — отвърна Стивън.
— Колко деца е имала?
— Девет или десет — каза Стивън. — Няколко умряха.[370 — Семейството на Джойс е било многолюдно. Според Станислас Джойс децата са били седемнадесет, от които осем умират; според първия биограф на Джойс, X. Горман, Мери Джойс ражда шестнадесет или седемнадесет деца, от които пет умират невръстни.]
— А баща ти… — За миг Кранли млъкна, после добави: — Не че искам да се меся в семейните ти работи, но баща ти беше ли, както се казва, заможен човек? Имам предвид, когато си бил малък.
— Да — отговори Стивън.
— А какъв е бивал? — попита Кранли след малко. Стивън бързо започна да изброява заниманията на баща си:
— Студент медик, гребец, тенор, любител актьор, върл политикан, дребен чифликчия, дребен акционер, пияница, наше момче, вицаджия, нечий секретар, нещо в спиртоварната, бирник, фалирал длъжник, а понастоящем венцехвалител на собственото си минало.[371 — Този портрет точно съответства на бащата на писателя.]
Кранли се разсмя, стисна още по-здраво ръката на Стивън и каза:
— В спиртоварната е много гот.
— Още нещо да искаш да знаеш? — попита Стивън.
— Сега как сте с парите?
— Като ме гледаш, не личи ли? — рязко каза Стивън.
— Е, значи в златна люлка си бил роден — замислено продължи Кранли.
Той произнесе тия думи високо и натъртено, както често произнасяше технически термини, ако искаше да покаже на слушателя си, че не е напълно убеден в тях.
— Майка ти сигурно много е претеглила — прибави той. — Защо не се помъчиш да й спестиш излишните огорчения, дори ако… Или не искаш?
— Стига да можех — отвърна Стивън. — Нищо нямаше да ми струва.
— Ами че направи го де — каза Кранли. — Направи каквото иска. Нищо няма да ти струва. Не вярваш. Добре, но това е чиста формалност, нищо повече. Така ще я успокоиш.
Той млъкна и тъй като Стивън не отговори, продължи да мълчи. После подзе, сякаш продължаваше да мисли на глас:
— Тоя свят е една воняща купчина тор и всичко в него е несигурно, само не и майчината любов. Майката те ражда на света, а преди това те носи в утробата си. Какво знаеш ти за майчините чувства? Каквито и да са те, поне трябва да са истински. Трябва. Какво са нашите идеи и амбиции? Игра. Идеи! Ами че и тоя блеещ дрислив козел Темпъл също има идеи. Маккан и той има идеи. Всяко магаре на улицата си мисли, че има идеи.
Стивън, който се мъчеше да отгатне какво се крие зад изречените от Кранли думи, подхвърли с престорено безразличие:
— Паскал, ако не се лъжа, толкова се боял от допира на жена, че не позволявал на майка си да го целува.
— Паскал е бил свиня — каза Кранли.
— И Алойзий Гонзага, доколкото си спомням, е мислел като него — продължи Стивън.
— Значи и той е бил свиня — рече Кранли.
— Църквата го има за светец — възрази Стивън.
— Много ми дреме за какъв го имат! — грубо каза Кранли. — За мене той е свиня.
Внимателно обмислил думите си, Стивън продължи:
— По всичко изглежда, че Исус също не е бил особено учтив към майка си пред хората[372 — На сватбата в Кана Исус пита майка си: „Какво имаш ти с мене, жено?“ (Йоан, 2, 4); в Марк., 3, 33, когато му съобщават, че вън са майка му и братята му, Исус отговаря: „Коя е майка ми…“ Стивън настойчиво се идентифицира с Христос.], но Суарес, йезуитът богослов и испански благородник, го оправдава.
— Минавало ли ти е през ум, че Исус не е бил такъв, за какъвто се е представял? — попита Кранли.
— Първият човек, на когото това е минало през ума, е самият Исус — отвърна Стивън.
— Искам да кажа — продължи Кранли, повишил тон, — минавало ли ти е през ум, че той е бил съзнателен лицемер, варосана гробница, както сам е наричал юдеите, или по-просто казано, мошеник?
— Признавам, никога не ми е идвало наум — отвърна Стивън. — Но много ми е интересно какво целиш: мене да спасиш или себе си да оскотиш?
Той го погледна в лицето и видя, че приятелят му се мъчи да придаде тънка многозначителност на дебелашката си усмивка.
Внезапно Кранли го попита просто и делово:
— Кажи ми истината, много ли те смутиха думите ми?
— Донякъде — рече Стивън.
— А защо те смутиха — продължи Кранли със същия тон, — щом си сигурен, че нашата религия е лъжлива и Исус не е син божи?
— Та аз съвсем не съм сигурен — отвърна Стивън. — Той по̀ прилича на син божи, отколкото на син Мариин.
— Значи затова не искаш да се причестиш? — попита Кранли. — Защото и в това не си сигурен. Защото чувстваш, че хостията може наистина да е тяло и кръв на сина божи, а не обикновена просфора? Защото се боиш, че може и така да е, а?
— Да — тихо отвърна Стивън. — Чувствам това и се боя.
— Ясно — заключи Кранли.
Учуден от тона му, Стивън поднови разговора:
— Аз се боя от много неща: от кучета, коне, пушки, от морето, от гръмотевици, от машини и от тъмни селски пътища.
— Но защо се боиш от едно парченце хляб?
— Струва ми се, че зад нещата, от които се боя, се таи някаква злонамерена сила — отвърна Стивън.
— Следователно ти се боиш, че богът на римокатолическата църква би те погубил и прокълнал, ако кощунствено приемеш причастието? — попита Кранли.
— Богът на римокатолиците би могъл да го стори още сега — отвърна Стивън. — Но аз повече се боя от химическата реакция, която ще настъпи в душата ми от лъжливото преклонение пред един символ, зад който са струпани двайсет века могъщество и почит.
— А би ли извършил това светотатство, ако се намираше в смъртна опасност? — попита Кранли. — Ако живееше, да речем, по време на наказателните закони?[373 — Наказателното законодателство е прокарано от Уилям Орански и протестантския парламент в Дъблин в края на XVH в. То става причина цветът на нацията да емигрира: на католиците е забранено да носят оръжие, да проповядват публично, да бъдат на служба в съдопроизводството.]
— Не мога да отговарям за миналото — рече Стивън. — Вероятно не.
— Значи все пак нямаш намерение да ставаш протестант? — каза Кранли.
— Казах, че съм загубил вярата, но не и самоуважението си — отвърна Стивън. — Що за освобождение би било да отхвърля една логична и последователна безсмислица заради друга, която не е нито логична, нито последователна?
Стигнали Пемброук, те забавиха крачки, а дърветата и редките светлинки във вилите успокоиха духовете им. Тоя кът на разкош и спокойствие сякаш ги поразтуши за тяхната бедност. В кухненския прозорец зад един жив плет блещукаше светлинка и оттам се носеше отривистият глас на слугиня, която, точейки ножове, пееше „Роузи О’Трейди“.
Кранли се спря да послуша и каза:
— Mulier cantat.[374 — Жената пее (лат.).]
Нежната красота на латинското слово докосна с магическа пръчка вечерния мрак, докосна го по-леко и по-властно от музика или женска ръка. Бурята в умовете им бе стихнала. В мрака мълчешком се мярна фигурата на жена както при литургията: облечена в бяло, малка и стройна като момче, с развързан пояс. Гласът й се открои от далечния хор, по момчешки висок и трепетлив, запял първите слова на жената, които пронизват мрака и виковете при първия плач от Страстите господни:
— Et tu cum Jesu Galilaeo eras.[375 — И ти беше с Исуса Галилееца (лат.).Видението показва, че Стивън отново се идентифицира с Христос. Думите на жената „И ти беше с Исуса Галилееца“ са отправени към Петър непосредствено след залавянето на Исус. Символично Кранли (тук Петър) е първият, който се отрича от Стивън (Христос) — „тая нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене“ (Мат., 26, 34).]
Развълнувани, всички сърца се устремиха към тоя глас, сияен като млада звезда, която се разискря, щом гласът подеме пропарокситона, и отслабва в края на мелодията.
Песента секна. Те продължиха пътя си. Кранли запя края на припева, като силно натъртваше ударените срички:
Колко сладко, колко мило
ще живеем под венчило.
Аз я любя, Роузи — мен,
тъй ще бъде всеки ден.
— Ето ти истинска поезия — каза той. — И истинска любов.
Той погледна Стивън изкосо със странна усмивка и добави:
— Поезия ли е това според теб? Изобщо знаеш ли какво значат тия думи?
— Първо трябва да я видя тая Роузи — отвърна Стивън.
— Не е трудно да я намериш — каза Кранли.
Шапката му бе паднала връз челото. Той я бутна назад и под сянката на дърветата Стивън зърна бледото му, обрамчено от тъмнината лице и големите му тъмни очи. Да, лицето му бе красиво, а тялото — силно и мъжествено. Той говореше за майчина любов. Значи разбираше страданията на жените, телесните и духовните им слабости: и щеше да ги закриля със силна и решителна ръка, да преклони разума си пред тях.
Е, тогава сбогом, време е да си върви. Някакъв глас тихо замълви в самото сърце на Стивън: нареждаше му да си иде, внушаваше му, че приятелството им е вече свършило. Да, ще се махне. Неспособен бе да се бори с другиго. Знаеше съдбата си.
— Вероятно аз ще се махам — рече той.
— Къде? — попита Кранли.
— Където мога — отвърна Стивън.
— Да, може би ще ти бъде вече трудно да живееш тук — каза Кранли. — Но нима затова искаш да се махнеш?
— Трябва — отговори Стивън.
— Разбери, че ако сам не искаш да заминеш, никой не те гони — продължи Кранли. — И не
