— Да — отвърна Стивън и неволно се усмихна на неговата склонност да си спомня думи във връзка с определени места. — Нея вечер половин час се карахте с Дохърти кой е най-прекият път от Салигап до Ларас.
— Сламена глава! Какво знае той за пътя от Салигап за Ларас! — каза Кранли със сдържано презрение. — Какво изобщо може да знае тоя попикан тюфлек.
Той се разсмя гръмогласно.
— Е? — рече Стивън. — Помниш ли останалото?
— Онова, което каза ти ли? — попита Кранли. — Да, помня. Че се стремиш към такъв живот и творчество, които биха дали на духа ти неограничена свобода.
Стивън повдигна каскета си в знак на признателност.
— Свобода! — повтори Кранли. — Къде е свободата ти, щом едно светотатство не смееш да извършиш? Кажи, би ли откраднал?
— Първо бих тръгнал да прося — рече Стивън.
— А ако не получиш нищо, би ли откраднал?
— Държиш да кажа, че правото на собственост е условно и че при известни обстоятелства кражбата не е престъпление — отговори Стивън. — Тогава всички биха станали крадци, затова няма да ти отговоря. Обърни се към йезуитския богослов Хуан Марина де Талавера, който ще ти обясни при какви обстоятелства е законно да убиеш своя крал и как: като му сипеш отрова в чашата или му намажеш с отрова дрехата или седлото.[376 — Испанският йезуит Хуан Мария от Талавера (1536–1623) подробно разглежда въпроси от тоя род в трактата си „За краля и кралския институт“.] По-добре ме питай, бих ли търпял да ме ограбват и бих ли предал крадеца в ръцете на правосъдието?
— Би ли го сторил?
— Мисля, че ако го сторя, ще ме заболи, също както и ако ме ограбеха — отвърна Стивън.
— Разбирам — рече Кранли.
Той извади кибритка и започна да си чопли зъбите. После небрежно попита:
— Кажи, би ли могъл, да речем, да обезчестиш девственица?
— Прощавай — вежливо каза Стивън, — но не е ли това скромната амбиция на болшинството младежи?
— Чудесно, но ти на какво мнение си?
Като тягостен възкисел мирис на дървени въглища тези думи удариха Стивън в главата и той не издържа, сякаш замаян от отровата:
— Слушай, Кранли. Питаш ме какво бих и какво не бих сторил. Ще ти кажа. Аз не желая да служа на нещо, в което вече не вярвам, било то семейство, родина или църква; ще се мъча да изразя себе си в живота или изкуството по най-свободния и пълноценен начин и единствените оръжия, които ще си позволя да използвам за самозащита, са мълчанието, изгнанието и хитростта.
Кранли го хвана за ръка и го поведе обратно към Лийсънпарк. После се засмя лукаво и стисна ръката на Стивън с покровителствена топлота.
— Хитрост, а? У теб? Горкото ми поетче! — каза той — И ме накара да ти се изповядам, както вече за толкова други неща! — рече Стивън, трогнат от жеста му.
— Да, чадо мое — все още шеговито отвърна Кранли.
— Накара ме да ти изповядам страховете си. Но сега ще ти кажа и от какво не се боя. Не се боя да остана сам, да ме отритнат заради другиго, да напусна всичко, което съм принуден да напусна. И не се боя, че мога да направя грешка, дори страшна грешка, за цял живот, а може би за цяла вечност.
Кранли забави крачки и вече сериозен каза:
— Сам, съвсем сам… И не се боиш? А знаеш ли какво значи тая дума? Не само да си откъснат от всички, но да нямаш ни един приятел.
— Готов съм и на това — отвърна Стивън.
— И да си нямаш никого, който би бил повече от приятел — продължи Кранли, — повече от най-благородния и най-верния приятел на света?
Думите му сякаш бяха докоснали някаква съкровена струна в собственото му сърце. Себе си ли имаше предвид, какъвто бе или какъвто искаше да бъде? Няколко мига Стивън мълчаливо гледа лицето му, по което се четеше само студена печал. Имал бе предвид себе си и собствената си самота, от която се боеше.
— Кого имаш предвид? — попита накрая Стивън.
Кранли не отговори.
20 март. Дълъг разговор с Кранли относно моя бунт. Пак беше самата важност. Аз, гъвкав и любезен. Подбра ме на тема синовна обич. Помъчих се да си представя майка му: не мога. Изпусна се, без да иска, че баща му бил на 61, като се родил. Него си представям. Здравеняк фермер. Сако рибена кост. Четвъртити лопатари. Чорлава сива брада. Сигурно си пада по кучешки надбягвания. Редовно се черкува при отец Дуайър от Ларас, но не е от щедрите. От време на време позанася момите след мръкнало. А майка му? Много млада или много стара? Едва ли първото. Иначе Кранли не би ги наговорил такива. Значи стара. Вероятно. И самотна. Оттук и отчаяният дух: син на изсъхнали чресла.
21 март, сутринта. Това ми хрумна снощи, преди да заспя, но ме домързя да го добавя. Чувствах се така свободен. Да, свободен. Изсъхналите чресла — Елисавета и Захария. Значи Кранли е Предтеча. Item: храни се главно с пушена сланина и сушени смокини, разбирай акриди и див мед.[377 — Марк, 1,6.] Още: когато е в ума ми, непрекъснато виждам очертанията на строга отсечена глава или посмъртна маска върху някаква сива завеса или обрус господен. Посичане на св. Йоан Кръстител — сиреч обезглавяване. В недоумение от св. Йоан пред Латинските врата. Какво виждам? Обезглавеният Предтеча опитва ключалката с шперц?![378 — Стивън смесва Йоан Кръстител с Йоан Евангелист.]
21 март, вечерта. Свобода! Със свободна душа и свободна фантазия. Остави мъртвите да погребват своите мъртви.[379 — Мат., 8, 22.] Тъй! И остави мъртвите да се женят за мъртви.
22 март. Заедно с Линч подгонихме една цоца. Болногледачка. На него му скимна. Нищо особено. Юница с два мършави изгладнели хръта подире й.
23 март. Не съм я виждал от онази нощ. Болна? Може би сега седи пред камината, наметнала майчиния си шал. Поне не е някоя цупла. Попарка един път! Ще я опиташ ли?
24 март. Първо спор с мама. Тема: B. V. M.[380 — Beata Virgo Maria — св. Дева Мария.] Аз натясно поради своя пол и младост. За да се измъкна, противопоставих отношенията между Исус и неговото тате на тези между Мария & син. Казах, че религията не е родилен дом. Мама снизходителна. Вита глава си ми ти — рече — и си се помлял от четене. Съвсем не. Малко съм чел и още по-малко разбирам. Сетне добави, че ще се върна към вярата, защото съм имал безпокоен ум. Виж ти, напускаш църквата през черния вход на греха и се завръщаш през капандурата на покаянието! Аз да се покая?! Невъзможно. Рекох й го и си поисках шест пенса. Даде три.
После отидох в университета. Пак се спречках с Геци: какви лукави оченца има тоя кръглоглав шушук! Поводът този път — Джордано Бруно. Почнахме на италиански, свършихме на просташки жаргон. Той го нарече чудовищен еретик. Отвърнах, че чудовища са тия, дето го сложиха на кладата. От немай-къде се посъгласи, горкият. После ми даде рецептата на неговия risotto alla bergamasca[381 — Ориз по бергамски.]. Когато произнася мекото о, той издава напред месестите си бърни, сякаш целува гласната. Защо пък не? А би ли могъл да се покае? И още как: дори ще пусне две кръгли крокодилски сълзи, по една от оче.
Като пресичах парка, моя парк[382 — Паркът носи името „Св. Стефан“.], ми дойде наум, че не моите, а неговите сънародници са изнамерили нашата вяра, както я нарече Кранли оная вечер. Четворица солдати от 97-и пехотен, седнали в подножието на кръста, хвърлят зар за хитона на разпнатия.[383 — „Войниците пък, като разпнаха Исуса, взеха дрехите му (и ги разделиха на четири дяла, по един дял на всеки войник) и хитона“ (Йоан, 19, 23).]
Отидох в библиотеката. Помъчих се да прочета три рецензии. Тя още не се е показала. Нима се тревожа? За какво? Че никога вече няма да се покаже.
Блейк казва:
Дали Уилям Бонд ще живее, се чудя.
Момчето наистина много е болно.[384 — От стихотворението „Уилям Бонд“ в превод на Спас Николов. Момчето е болно от любов.]
Уви, бедни Уилям![385 — Стивън парафразира Хамлетовото „Уви, бедни Йорик“.]
Веднъж ходих на диорама в Ротондата. Сеансът завърши с портрети на важни клечки, в това число Уилям Юарт Гладстон, присноусопши. Оркестърът свиреше: О, Уили, как ни липсваш, мили[386 — Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“. „О, Уили, как ни липсваш, мили“ е песен от американския композитор Стивън Фостър, няма нищо общо с Гладстон.].
Народ от лапнишарани.
25 март, сутринта. Цяла нощ кошмари. Как да се отърся?
Дълга извита галерия. От пода се вдигат стълбове тъмни пари. Околовръст множество каменни истукани на легендарни крале. Ръцете им са морно скръстени на коленете, погледът им е помътен, защото са принудени навеки да гледат човешките заблуждения, които се вдигат пред тях като тъмни пари.
Пещера. Отвътре излизат странни същества. Приближават. На ръст по-малки от хора. Изглеждат прилепени едно о друго. Фосфоресциращите им лица са набраздени от тъмни ивици. Взират се в мен и очите им сякаш ме питат нещо. Мълчат.
30 март. Надвечер среща с Кранли пред библиотеката. Постави задача на Диксън и брат й. Една майка (той още не мирясва на тая тема) изпуснала детето си в Нил. Някакъв крокодил сграбчил детето. Върни ми го, помолила се майката. Дадено, казал крокодилът, стига да отгатнеш ще го изям ли или не.
Наистина този манталитет, би казал Лепид, излюпва се в калта от топлината на нилското ви слънце под лъчите.[387 — Шекспир, „Антоний и Клеопатра“, II, 7.]
А моят? И той оттам. Да си върви тогава в нилската кал.
1 април. Не ми се нрави последната фраза.
2 април. Видях я: пиеше чай със сладки в „Джонстън, Муни & О’Брайън“. По-точно Линч с рисовите ириси я зърна през витрината. Каза ми, че брат й поканил Кранли на гости. Дали си е взел крокодила? Сега той ли е светлината на света? Какво пък, аз го открих. Истина ви казвам, аз. Той мирно и тихо си светликаше зад шиник уиклоуски трици.[388 — Евангелски образ, вж.
