3 април. Срещнах Дейвин пред магазина за пури срещу Финдлейтърската църква. Беше с черен пуловер, носеше хокеен стик. Попита вярно ли е, че заминавам и защо. Отговорих, че най-прекият път за Тара[389 — Тара е древната столица на Ирландия. Стивън иска да каже, че човек трябва да напусне Ирландия, за да я намери. В отговор на въпроса ще се върне ли в Дъблин Джойс е казвал: „Нима някога съм го напускал?“] е през Холихед. Не щеш ли, баща ми. Представям ги. Баща ми учтив и внимателен. Покани го да си разквасят устата. Дейвин благодари, бързал за събрание. Щом се разделихме, татко каза, че имал открито и честно лице. Пита защо не се запиша в някой гребен клуб. Обещах да помисля.

После взе да разказва как разбил сърцето на Пенифедър. Иска да запиша право. Роден съм бил за адвокат. Пак кал и крокодили!

5 април. Луда пролет. Разпилени облаци. Какъв живот! Буен поток от тъмни блатисти води, обсипан с нежен ябълков цвят. Сред листака очи на девойки. Кокетки и лудетини. Само руси или кестеняви, ни една тъмнокоса. Руменецът по̀ отива на блондинките. Хоп-па-ла!

6 април. Несъмнено тя помни миналото. Като всички жени, както казва Линч. Значи помни и детството си, нашето детство. Нима и аз съм бил дете? Миналото се разтваря в настоящето, а настоящето живее само защото поражда бъдещето. Ако Линч има право, всички статуи на жени трябва винаги да бъдат покрити с драперия, а едната им ръка прискърбно да опипва задните части.

6 април, по-късно. Майкъл Робартес[390 — Майкъл Робартес е една от „маските“ на У. Б. Йейтс, тип на творец.] си припомня забравената красота, прегръща я и му се струва, че ръцете му притискат хубостта, изчезнала отдавна от света. Не, не и не. Аз искам да притисна в ръце хубостта, още неродена на тоя свят.

10 април. Глухо, изпод катрана на нощта, в тишината на града, потънал в безпаметен сън, като морен любовник вече безчувствен за ласки, тропот на копита. Усилва се: ето, вече са близо до моста: миг — пронасят се под тъмните прозорци, тишината е раздрана от тревога като от стрела, после се изгубват в далнината. Искрометни копита пръскат елмази всред катранения мрак и препускат, устремени отвъд заспалите поля — накъде, към чие сърце, с каква вест?

11 април. Прочетох снощните писания. Мъгляви слова за мъгляво чувство. А тя би ли ги харесала? Мисля, да. Тъй че и аз ще трябва да ги харесам.

13 април. Тая хинка все не може да ми излезе от главата. Проверих в речника: хубава стара безизкуствена дума. По дяволите деканът с неговата фуния! За какво всъщност е дошъл — да ни учи на езика си, или той да учи от нас? Все едно, да върви по дяволите!

14 април. Джон Алфонсус Мълренън[391 — Фикционално име. Историята иронично намеква за дейността на Галската лига.] току-що се завърна от Западна Ирландия. (До всички европейски и азиатски вестници: молим, дайте гласност.) Разказа ни, че срещнал там един старец, който живеел в планинска колиба. Старец със зачервени очи и къса луличка. Говорел ирландски. Мълренън също. После и двамата заговорили на английски. Мълренън му разказал за вселената и звездите. Старецът си поседял, послушал, попушил, па плюнал и рекъл:

— Бозна ’кви твари има на оня край на света.

Боя се от него. Боя се от тия зачервени оцъклени очи. Цяла нощ трябва да се боря с него, до съмване, докато един от нас не умре, ще стискам жилестата му шия, докато… докато какво?[392 — Намек за борбата на Яков с Бога: „И остана Яков сам. И с него се бори Някой до зори“ (Бит., 32, 24). Образът на стареца събира за Стивън Ирландия, семейство, религия.] Докато не отстъпи? Не. Не му мисля злото.

15 април. Днес ненадейно я срещнах на „Графтън“. Тълпата просто ни сблъска. Спряхме. Пита ме защо никакъв не се вестявам, какво ли не била чувала за мен. Мъчеше се да печели време. Пита пиша ли стихове. За кого — попитах. Това съвсем я смути. Стана ми жал и се почувствах подъл. Тутакси спрях тоя кран и пуснах в действие духовно-героичния освежителен механизъм, изобретен и патентован във всички страни от Данте Алигиери. Заговорих бързо за себе си и плановете си. За нещастие насред разговора внезапно направих бунтарски жест. Сигурно съм имал вид на човек, който хвърля във въздуха шепа грах. Започнаха да ни гледат. В следващия миг тя подаде ръка и тръгвайки, изрази надежда, че ще постигна всичко, за което говорих.

Много мило, няма що!

Да, днес тя ми се хареса. Малко или много? Не знам. Хареса ми, а това чувство е някак ново за мен. Значи, в такъв случай всичко останало, всичко, което мислех, че мисля, и всичко, което чувствах, че чувствам, с една дума, всичко досега… Я се откажи, брат! Поспи си, да ти мине!

16 април. На път! На път!

Чародейство на ръце и гласове: бели пътища, разперили ръце с обет за пламенни прегръдки, и стройномачти платноходи, протегнали черни ръце към луната, с разказ за далечни земи. Протягат се към мен и искат да ми кажат: ние сме сами. Ела. А гласовете подемат след тях: ние сме твоя кръв. Те изпълват целия простор, зоват ме, мене, тяхната кръв, готвят се да литнат и размахват крилете на своята възторжена и страшна младост.

26 април. Мама привежда в ред моя нов битпазарски костюм. За едно се моля, казва — дано животът далеч от родния дом и приятелите те научи какво е сърцето и какво чувства то. Амин. Дай боже. Здравей, живот! За милионен път потеглям аз на среща с истинния опит и ще изкова в горнилото на душата си несътворената съвест на моя ирландски род.

27 април. Отче мой, древни майсторе, опора ми бъди, сега и сявга, вовеки веков.[393 — Обръщението е към Дедал. Романът започва и завършва с него: художника.]

Дъблин, 1904

Триест, 1914

1

Гномон е оная част от успоредника, която остава, след като от него бъде изрязан подобен успоредник. Симония е търговията с църковни длъжности, широко прилагана от папите през средните векове за получаване на доходи. Според католическия катехизис симонията е грях срещу Първата заповед, наречен по името на Симон Влъхва, който се опитал с пари да купи духовната власт на апостолите (Деян. 8). Симон Влъхва се смята за първия еретик или „бащата на еретиците“. В творчеството на Джойс симонията е ключова метафора, която далеч надхвърля теологичното съдържание на термина. Тя е знак на духовното състояние на Дъблин, наречен от писателя „поразен от парализа“; няколко негови герои носят многозначителното име Саймън (Симон).

2

Розенкройцер букв. означава член на религиозната секта, основана от Кристиян Розенкройц, който според легендите бил посветен в тайните на източната магия. По времето на Джойс името става нарицателно за мечтателно и мистично настроен човек във връзка с модните в края на века увлечения по окултизма и теософията.

3

Намек, че отец Флин е имал изгледи за блестяща кариера.

4

Свещеникът е длъжен да пази тайната на изповедта под страх от отлъчване.

5

Списания за юноши от 90-те години, известни с благопристойния си тон.

6

Държавните училища са били под егидата на протестантската църква.

7

Гълъбарника е форт в Дъблинския залив, но името издава ироничния замисъл на Джойс Действието в разказа се развива в седмицата срещу празника Св. Дух, гълъбът е символ на св. Дух, но вместо среща с него двамата бегълци попадат на полово извратен човек. Вж. бел. 8.

8

Реката, около която е застроен Дъблин.

9

Парафраза на англ. идиом, който съответства на нашето „Тук параход плува ли?“. По-нататък обаче зеленото (традиционният цвят на Ирландия) добива символичен смисъл при срещата.

10

Томас Мур (1779–1852) — романтик, национален поет на Ирландия; Едуард Булвър-Литън (1803–1873) — английски писател, изключително популярен през XIX в. с приключенските си романи.

11

Независимо от дидактичния характер на творчеството му викторианската критика е обвинявала Литън в безнравственост заради някои негови сюжети и епизоди от частния му живот.

12

Жаргонната дума в оригинала (josser) е от португалски произход и е етимологично свързана с лат. deus = бог. Вж. бел. 3.

13

Изборът на заглавията, естествено, не е случаен, а в тон с конфликта между романтичния идеал и пошлата действителност и с двусмислената раздвоеност на героя, който сам внася сакрален елемент в бляновете си. „Абатът“ е исторически роман от Уолтър Скот, посветен на Мария Стюарт, смятана и за светица, и за „Вавилонската блудница“; „Благочестивият причастник“ е трактат от протестантския пастор Авденаго Селър, отличил се със съчиненията си срещу папизма; дори самото му име е многозначително с нелепостта си — Авденаго е библейски герой, отказал да се поклони на златния истукан на Навуходоносор (Дан. 3), а „Селър“ на англ. значи „продавач“; Франсоа Видок (1775–1857) на младини попада в затвора и опознава престъпния свят, а по-късно става таен агент и дори шеф на тайната полиция в Париж. Мемоарите му вероятно са мистификация, но също като протестантския трактат едва ли са най-подходящото четиво за свещеник католик. Трите заглавия добре илюстрират алюзивната дълбочина на Джойсовия текст.

14

Джойс дава на героинята името на любимия си ирландски поет романтик Джеймс Кларънс Манган, който твърдял, че много от стиховете му са превод от арабски. Освен това „сестрата на Манган“ силно напомня девойката, на която е посветено неговото стихотворение „Тъмнооката Розалин“ — символ на Ирландия, на физическото влечение и романтичния блян.

15

О’Донован Роса (с прозвище „Динамита“) е ирландски революционер; хвърлен в затвора през 1865, по-късно той емигрира в САЩ, но се връща в Ирландия в началото на 90-те години.

16

Съществува легенда за рицар, който бил принуден да пренесе препълнен потир през целия град, сподирян от палач с вдигнат меч, в случай че пролее капчица. Потир е чаша от скъпоценен метал за причастие. Вж. бел. 1.

17

Арфата е традиционен символ на Ирландия. Вж. „Двама кавалери“.

18

В гл. III от „Портрет на художника“ проповедникът дава следното определение на духовните упражнения: „временно оттегляне от житейската суета… с цел да изпитаме състоянието на нашата съвест, да поразмислим над тайните на светата религия и по-добре да разберем защо сме пратени в света“.

19

Смятало се е, че масоните са враждебно настроени спрямо католицизма. Лелята очевидно асоциира екзотичното име „Арабия“ с тайните масонски обреди.

20

Кафявото е символичният цвят на Дъблин. Вж. бел. 17 към „Мъртвите“.

21

Името „Мърсър“ значи „търговец