На вратата се почука.
— Влез! — каза Мистър Хинчи.
На вратата се появи персона, наподобяваща беден актьор или шут. Черните му дрехи бяха така изпънати по късото му тяло, че беше трудно да се разбере дали е свещеник или работник, защото яката на палтото му беше повдигната нагоре, копчетата бяха скъсани, носеше кръгла шапка от твърд черен филц. Лицето му, покрито с капки дъжд, с жълти бузи, на които личаха червените петна на скулите. Изведнъж отвори гигантската си уста, в знак на объркване, и в същото време светлосините си очи, в знак на удоволствие и изненада.
— О, отец Кион! — скочи Мистър Хинчи. — Ти ли си? Ела!
— О, не, не, не! — каза отец Кион, като че ли говори на дете.
— Няма ли да влезеш и да седнеш?
— Не, не, не! — каза отчето, със сдържан, тих, кадифен глас. — Не искам да ви преча! Търся Мистър Фанинг…
— Той е някъде из Блек Ийгъл! — каза Мистър Хинчи. — Но няма ли да дойдеш и да седнеш за малко?
— Не, не, благодаря! Имам малко работа. — каза отец Кион. — Благодаря много, наистина!
Спъна се на вратата. Мистър Хинчи взе едната свещ и тръгна с него надолу по стъпалата.
— О, ще се оправя! Обещавам!
— Но… стъпалата са толкова тъмни.
— Не, не, виждам… Благодаря, наистина!
— Добре ли си?
— Всичко е наред… благодаря!
Мистър Хинчи се върна със свещта и я остави на масата. Седна отново до огъня. Възцари се тишина.
— Кажи ми, Джон… — започна Мистър О’Конър, палейки цигара.
— Хъм…
— Какъв е той, всъщност?
— Опитай с нещо по-простичко! — каза Хинчи.
— Ами, той и Фанинг ми изглеждат много гъсти… Често ходят в Каванаг, заедно. Свещеник ли е?
— Мммм, да! Надявам се! Мисля си, че е черната овца… Нямаме много такива, благодаря Богу! но имаме няколко… Той е злочест… по някакъв начин…
— И как е стигнал дотук?
— Друга мистерия!
— Работи ли в някакъв параклис, църква, институция или…
— Не! — каза Мистър Хинчи. — Мисля, че пътува по свое желание… Бог да ми прости, но си мисля, че е изпил поне дузина тъмни бири!
— Има ли нещо за пиене, тук? — попита О’Конър.
— Ох и аз съм жаден! — каза старецът.
— Питах онова обущарче поне три пъти, дали ще ни изпрати дузина тъмни бири. Попитах го и наскоро, но той висеше на ъгъла с голям колет в ръка и се беше разговорил с Елдерман Кули.
— Защо не му напомни? — попита Мистър О’Конър.
— Не можех да им се меся в разговора, почаках докато ме види и казах: „За онзи малък проблем, за който си говорехме…“ „Всичко ще е наред, Мистър Хинчи“… мога да се закълна, че беше забравил!
— Става нещо с тия четиримата. — замислено каза Мистър О’Конър. — Видях тримата заедно, заети с нещо, вчера, на ъгъла на улица Сифолк.
— Мисля, че знам на какво си играят! — каза Мистър Хинчи. — Трябва да играеш с общинските съветници, ако искаш да станеш кмет, да им дадеш парички! Те ще те направят кмет! О, Боже! Вече сериозно взех да се замислям, дали да не стана кмет! Какво мислите? Ставам ли за тази работа?
Мистър О’Конър се засмя.
— Толкова, колкото и да имаш пари да взимаш…
— Да излизам с колата от кметството, — каза Мистър Хинчи. — със всичките си телохранители, а Джак в колата пред мен, ех…
— Направи ме секретар, Джон!
— Да! А отец Кион ще ми е собственият свещеник! Ще сме си като семейство!
— Чудесно, Мистър Хинчи! — каза старецът, — Ти имаш по-добър стил от ония! Един ден си говорих със стария Кийгън, портиера. „Е, харесваш ли новия си господар, Пат? — казах му аз. — Сега не работиш толкова, а?“ „Работа! — каза той. — Та той харесва да му вони на лой!“ И знаете ли какво ми каза? Сега, пред Бога ви казвам, не му вярвам!
— Какво?
— Каза ми „Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че новият кмет на Дъблин, седи на масата на вечеря с чиния евтини пържоли? Това живот на човек от висшата класа ли е?“ „Хъм… Хъм — казах аз. — кмет, а? Какъв човек ни ръководи?“
Някой почука на вратата, едно момче си провря главата.
— Кой е?
— От Блек Ийгъл! — каза момчето и сложи една торба на пода, чу се шум от блъскането на бутилки.
Старецът помогна на момчето да извади бутилките и да ги сложи на масата. После момчето взе торбата на рамо и пита:
— Бутилки?
— Какви бутилки?
— Няма ли да ни оставиш да ги изпием, първо? — пита Мистър Хинчи.
— Казаха ми да питам за бутилки?
— Върни се пак, утре! — каза старецът.
— На, момче! Върви при О’Фарел и кажи да ни даде тирбушон, кажи му, че е за Мистър Хинчи. Кажи му, че няма да чакаш! И остави тая торба, тук!
Момчето излезе. Мистър Хинчи протри ръце и каза:
— Е, не е чак толкова лош! Поне държи на думата си!
— Няма чаши! — каза старецът.
— О, няма проблем, Джак! — каза Мистър Хинчи. — Много свестни момчета и преди нас са пили от шишето!
— Е, това е по-добро от нищо! — каза О’Конър.
— Не е лошо момчето! Мисли той за нас, ама по неговия си начин!
Момчето се върна с тирбушона. Старецът отвори три бутилки и му върна тирбушона, но Хинчи се обърна към него:
— Искаш ли да пийнеш, момче?
— Ако може, сър!
Старецът отвори още една бутилка и му я подаде.
— На колко години си? — пита.
— На седемнайсет! — каза момчето.
И тъй като старецът не каза ни дума повече, то взе бутилката и рече към Мистър Хинчи:
— Благодаря Ви, сър! — изпи чашата, сложи бутилката на масата, изтри си устата с ръкав, после прибра тирбушона, на вратата каза нещо за довиждане и изчезна.
— Ей така се почва! — каза старецът.
— Клин клин избива! — каза Хинчи.
Старецът раздаде бутилките и мъжете пиха. После ги оставиха на камината и въздъхнаха с облекчение.
— Ами, мисля че свърших добра работа днес! — каза след кратка пауза Хинчи.
— Така ли е, Джон?
— Да, направих това онова на улица Доусън, аз и Крафтън. Между нас да си остане, Крафтън (свястно момче е), но не става за агитатор. Не може да каже и дума, дори на куче! Седеше и гледаше тълпата, докато аз говорех!
Двама мъже влязоха в стаята. Единият, много дебел, дотолкова, че имаше опасност сините му дрехи да се пръснат по шевовете. Имаше огромно лице, наподобяващо на млад бухал, огромни сини очи и посивели мустаци. Другият, доста по-млад и строен, беше с гладко избръснато лице. Носеше висока двойна яка и шапка.
— Здравей, Крафтън! — каза Хинчи. — Говорихме за вълка, а той…
— Откъде е този алкохол? — попита младият. — Да не сте издоили кравата?
— О, разбира се, Лионс забеляза първом питието! — засмя се О’Конър.
— Така ли се агитирало? — каза Мистър Лионс. — А ние с Крафтън седим на дъжда с тия листовки и събираме гласове, а?
— Защо, по дяволите, — каза Мистър Хинчи. — аз за 5 минути съм събрал повече, отколкото вие двамата за цяла седмица!
— Отвори две бутилки, Джак! — каза О’Конър.
— Ама как, нямаме тирбушон. — каза старецът.
— Чакай, чакай… — каза Мистър Хинчи. — Не сте ли виждали този номер?
Взе двете бутилки от масата и ги сложи на скарата на камината. После седна до огъня и глътна още една глътка от бутилката си. Мистър Лионс седна на ръба на масата, пусна шапката назад и започна да си клати краката.
— Коя е бутилката ми? — каза.
— Тази, хлапе! — каза Мистър Хинчи.
Мистър Крафтън седна на кутията и се загледа в другата бутилка на скарата. Мълчеше поради две причини. Първата, която беше достатъчна сама за себе си, беше, че нямаше какво да каже, втората беше, че преценяваше хората пред него. Беше агитатор за Уилкинс, от консервативната партия, но после оттеглиха кандидатурата си и избраха да гласуват за кандидата на националистите, той се присъедини към Търни.
След малко се чу „Пук“, мистър Лионс скочи от масата, взе бутилката и седна пак на масата.
— Точно им разказвах Крафтън, — започна Мистър Хинчи. — че събрахме доста гласове, днес.
— Кого? — попита Лионс.
— Ами, Паркс, Аткинсън, Уоркс на улица Даусън. Ех, старо момче е той, дърт консерватор! „Ама вашият кандидат не е ли националист?“ — пита. А аз: „Той е уважаван човек. Най-добрият от всички, които са управлявали тази страна. Добър данъкоплатец! Има просторни частни сгради в града, добър бизнес. Виден и уважаван гражданин, стар пазител на закона и досега не е принадлежал към никоя партия, ни от добрите, ни от лошите, независим!“ Ей такива му ги наговорих.
— И какво за визитата на Краля? — попита Лионс, като пи и премляска.
— Слушай какво, — каза Мистър Хинчи. — всичко, от което се нуждае тази страна е капитал. Визитата на Краля означава прилив на пари, пари в тази страна! А гражданите на Дъблин ще ги управляват, ще ги използват! Виж онези фабрики на кея, идиот такъв! Представи си какво ще стане с тази страна, ако само поразвием индустрията, мелниците, корабостроителниците, фабриките! Капитал, ето, от какво се нуждаем!
— Но, Джон! — каза Мистър О’Конър. — Защо да посрещаме Краля на Англия? Не може ли Парнел сам…
— Парнел е мъртъв! — каза Хинчи. — Сега това е начинът, който виждам. Сега това момче ще седне на трона, а старата му майка ще го пази, докато посивее. Той е човек на света, което означава, че ще ни е от полза. Добро момче е, ако ме питате, и няма нищо задно наум. Честичко си казва „Старецът никога не ходеше да види онези диви ирландци. Но заклевам се, аз ще отида и ще ги видя на какво приличат.“ А нима ще го прогоним, след като идва с мир? Е? Не е ли така, Крафтън?
Крафтън кимна.
— Но въпреки всичко, сега, животът на Крал Едуард, знаете, не е… — мрънкаше Мистър Лионс.
— Миналото си е минало! — Каза Хинчи. — Персонално го харесвам и му симпатизирам. Той е скитник, като теб и мен. Обича си грога, може да обича и сеното, стар спортсмен. По дяволите, не можем ли ние ирландците да играем честно?
— Дотук всичко е страхотно! — каза Лионс. — Но я се замисли за случая с Парнел.
— В името на Бог, къде е връзката?
— Имам предвид, — започна Лионс. — че ние си имаме своите собствени идеали. Защо сега да приветстваме мъж като него? Мислиш ли, че след всичко, което се случи, Парнел може да ни води? И защо тогава, да се оставяме в ръцете на Едуард XVII?
— Сега е годишнината на Парнел! — каза Мистър О’Конър. — Не ни трябва чужда лоша кръв във вените. Днес всички го уважаваме, дори и консерваторите! — добави, обръщайки се към Крафтън.
Пук! Тапата изскочи и от бутилката на Крафтън, той скочи, отиде до огъня, после се върна на мястото си с бутилката и каза:
— Ние го уважаваме, защото беше истински
