— Прав си, Крафтън. — каза Хинчи. — Той единствен се оправяше с гнездото змии… „Долу, кучета, долу, проклети да сте!“ Ей така се оправяше с тях! Хайде, Джо, влизай! — обърна се към Мистър Хинс, който се бе появил на вратата.
Мистър Хинс влезе бавно.
— Отвори още една бутилка, Джак! — викна Хинчи. — а, да! Бях забравил, че няма тирбушон. Дай ми, дай ми една и ще я сложа на огъня!
Старецът му подаде и той я сложи на скарата.
— Сядай, Джо! Таман си говорехме за Шефа! — каза О’Конър.
— Ай, ай! — обади се Мистър Хинчи.
Мистър Хинс седна до Лионс, но не продума.
— Той е един от тях! — каза Хинчи, — От тези, които са го изоставили. О, ще ти кажа Джо! Не! Застани пред Господ, като мъж!
— О, Джо! — каза изведнъж Мистър О’Конър. — Дай ни, онова което написа! Спомняш ли си? В теб ли е?
— О, да! — каза Хинчи. — Дай ни го! Чувал ли си това, Крафтън? Чуй това, прекрасно нещо…
— Хайде! Давай, Джо! — каза О’Конър.
Изглежда Мистър Хинс не се сети веднага, за това за което говореха. Но след малко каза:
— О, онова е… То е старо… вече…
— Остави това, човече! — каза О’Конър.
— Тихо, тихо! Давай! — каза Хинчи.
Мистър Хинс се поколеба. После в тишината свали шапката си, остави я на масата и стана. Явно репетираше наум. След доста дълга пауза, започна:
Смъртта на Парнел.
6 октомври 1891
Прочисти си гърлото, покашля се веднъж-дваж и започна да рецитира.
Мъртъв е! Нашият некоронован крал е мъртъв.
О, Ирландия, скърби, жалей…
За него бие камбаната така свирепо,
А двуличните закони правят
Лежи убит от страхливци и крадци
Издигнат от калта до слава
А ирландските надежди, ирландските мечти
Загинаха на монархическата клада.
В палатите, в колибите, в кошарите
Ирландското сърце, където е
Е пълно с скръб, че него веч го няма
Той бе написал съдбата й.
Но Ирландия ще го покрие с слава
Зеленото знаме ще се развява
Държавниците, бардовете, войниците растат
Пред нациите на Светът.
Той мечтаеше (о, само мечтаеше)
За Свобода, но се стремеше
Да сграбчи своя идол, страст
Но разделиха го от любовта.
Срам за вас, страхливци, подлеци
Убихте го, о загуба!
Предадохте го на тълпата грозна
От глупави свещеници, тълпа…
Нека винаги срама ви гони
Паметта на истинския нека
Че осквернихте неговото име
На онзи, който живя с чест.
Той падна като истински герой
Благородник до последния си дъх
Смъртта сега събра го с тях
Героите на Ирландия от миналото.
Ни звук да не руши съня му!
Ирландия духът му ще издигне
Нагоре като феникс в пламъци
Ще разкъса тъмнината в онзи ден.
Денят на свободата
И в този ден Ирландия ще бъде
И всички ще се радват и летят
Една скръб само ще остане — Памет за Парнел.
Мистър Хинс седна на ръба на масата. Като свърши последва тишина и после бум от аплодисменти — дори Мистър Лионс ръкопляскаше. После всеки пи от бутилката си.
Пук! Отхвръкна тапата на бутилката на Хинс, но той седеше умислен на масата и не чу.
— Добър човек си, Джо! — каза О’Конър, измъквайки кутия с тютюна.
— Е, какво ще кажеш за това, Крафтън? — извика Мистър Хинчи. — Прекрасно е, нали?
