Двама кавалери. Джойс Джеймс
Двама кавалери[1 — Разказът е написан след изпълнението на първоначалния замисъл: симетричен цикъл от 12 разказа, посветени съответно на детството („Сестрите“, „Среща“, „Арабия“), младостта („Евелин“, „След състезанието“, „Пансионът“), зрелостта („Схватки“, „Пръст“, „Прискърбен случай“) и обществения живот в Дъблин („В деня на бръшляновия лист“, „Майка“, „Благодат“), и подсилва най-слабата част от цикъла. „Двама кавалери“ предизвиква сериозни разногласия между Джойс и неговия издател Грант Ричардс, тъй като Ричардс изисква съкращаване на някои алюзии и по-пиперливи пасажи, а по-късно настоява целият разказ да отпадне от сборника. Раздорът забавя публикуването на „Дъблинчани“ с около 10 години, но Джойс не отстъпва под натиска на благопристойния викторианец. През 1906 г. той пише на Ричардс: „Двама кавалери“… е един от най-важните разкази в книгата. По-скоро бих пожертвал пет от другите разкази (веднага мога да ги назова), отколкото него. След „В деня на бръшляновия лист“ аз съм най-доволен от „Двама кавалери“. Не е трудно да се съгласим със собствената му преценка. Джойс нарича разказа „ирландски пейзаж“: топографията на Дъблин е предадена с най-големи подробности и ако проследим пътя на Ленехан по картата на града, ще открием, че героят се върти в безцелен кръг, подсказан още от първото изречение. Така многозначителният подтекст и богатата символика превръщат странстването и приключенията на модерните кавалери (или рицари) в остро обвинение срещу порочния кръг, в който се върти Ирландия от началото на века. Затова и мелодията на арфата (централния символ) е тъй тъжна. Рицарят на Ирландия се оказва доносник на полицията и жиголо: Юда.]
Сивата и топла августовска вечер бе припаднала над града и из улиците в омагьосан кръг се носеше мек топъл ветрец, спомен от лятото. Покрай кепенците, спуснати в неделя, гъмжеше пъстра празнична тълпа. Като светещи перли фенерите блестяха от върховете на високите си стълбове над живата тъкан под тях, която непрекъснато менеше форма и окраска и огласяше топлия сивкав сумрак с непроменлив непрекъснат шепот.
Двама млади мъже слизаха по склона откъм площад „Рътланд“. Единият от тях тъкмо привършваше дълъг монолог. Другият вървеше по самия ръб на плочника и често трябваше да слиза на платното, избутван от неучтивия си спътник, но го слушаше внимателно и с видимо удоволствие. Беше трътлест и бял-червен. Килнал назад моряшкото си кепе, той следеше разказа, а ъгълчетата на носа, очите и устата му мърдаха и по лицето му се сменяха мимика след мимика. Сегиз-тогиз той се превиваше и тихо цвилеше от смях. Очите му блестяха от лукаво задоволство и постоянно се стрелкваха към лицето на неговия другар. Веднъж-дваж той оправи леката мушама, която бе преметнал през рамо като тореадор. И панталоните, и белите му гумени обуща, и наперено преметнатата мушама издаваха младостта му. Но в таза беше доста заоблен, косите му бяха оредели и прошарени, а след всяка поредна мимика лицето му изглеждаше опустошено.
Когато се увери, че разказът вече е приключил, той беззвучно се смя почти половин минута, после рече:
— Еха!… Голям удар!
Гласът му прозвуча немощно; и за да подсили думите си, той шеговито добави:
— Изключителен, неповторим, може да се каже, уникален удар!
Казал това, той замълча и стана сериозен. Езикът му бе уморен, защото целия следобед бе бъбрил в една кръчма на улица „Дорсетска“. Повечето хора считаха Ленехан за лепка, но въпреки това прозвище неговата ловкост и красноречие не позволяваха на приятелите му дружно да му обърнат гръб. В кръчмите, без окото му да трепне, той се завърташе край масата на приятелите си и тихомълком се присламчваше към тях, докато включат и него в черпнята. Беше празноскитащ веселяк, въоръжен с огромен запас анекдоти, песни и гатанки, и невъзмутимо приемаше всяко оскърбление. Никой нямаше представа как си печели хляба, но хората смътно свързваха името му с далаверите около конните надбягвания.
— А къде я забучи, Корли? — запита той.
Корли бързо облиза горната си устна.
— Една вечер, бако — подзе той, — както си гилам по Матроната, гледам — под часовника на банята стои готина мекица и й викам, значи, добър вечер. После тръгнахме да се разходим покрай канала, а тя ми каза, че била слугинаж у някакви тузари на улица „Багът“. Пуснах й една ръка и още тогава я понатиснах. Следващата неделя, готин, имахме среща. Отидохме чак до Донибрук и там я прекарах на зелено. Каза ми, че преди ходела с някакъв млекар… Чудо работа, брат ми. И цигарки носеше, и всяка вечер трамвая плащаше, на отиване и връщане. А една нощ ми донесе две змейски пури — от ония, истинските, нали знаеш, дето ги пушеше старият… Боях се само да не надуе корема, брат ми, но тя е спец по тия работи.
— Може да си мисли, че ще се ожениш за нея — каза Ленехан.
— Казах й, че съм без работа, но че по-рано съм бачкал в „Пим“[2 — Голям квакерски магазин в Дъблин, сиреч Корли е имал много достопочтена служба.] — отвърна Корли. — Тя не ми знае името. Не съм толкова глупав да й го кажа. Мисли ме за баровец, чат ли си?
Ленехан пак се изсмя беззвучно.
— Много съм ги слушал — каза той, — ама с тоя удар ми обираш точките.
Корли отвърна на комплимента с още по-отривиста стъпка. Поклащането на едрото му тяло принуди спътника му на няколко пъти леко да отскача от плочника на платното и обратно. Корли беше син на полицейски инспектор и бе наследил бащиното си телосложение и походка. Той крачеше, изпънал ръце по бедрата, изправил рамене, и клатеше глава насам-натам. Имаше голяма топчеста и мазна глава, която се потеше и в хлад, и в жега; а широката му кръгла шапка, накривена връз нея, приличаше на луковица, израсла от друга луковица. Винаги се взираше право напред, сякаш бе на парад, а когато искаше да огледа някого по улицата, трябваше да се извърне чак от хълбоците. Сега той се шляеше без работа. Щом се овакантеше някоя служба, все се намираха приятели да ходатайстват за него. Често го виждаха да се движи с тайни агенти и сериозно да им разправя нещо. Познаваше всички работи извътре и обичаше да произнася безапелационни мнения. Говореше, без да слуша събеседника си, и главно за самия себе си: какво казал на еди-кого си, какво му казал оня и какво отговорил той, за да сложи точка. Когато предаваше тия разговори, той произнасяше първата буква на името си с придихание като флорентинец[3 — Тоест той произнася името си Аорли. Както вече е ясно, Джойс иронично обръща с главата надолу отношението между рицаря (кавалера) и дамата на сърцето му, а тук ни връща далеч назад и намеква за небезизвестната двойка Данте — Беатриче.][3 — Арфистът свири знаменитата „Песен на Фионуала“ от „Ирландски напеви“ на Томас Мур. Фионуала, дъщеря на Лир (морето в ирландската митология), била омагьосана от зла сила и превърната в лебед; трябвало да се скита над ирландските езера до приемане на християнството (обяснение на Мур). Два от стиховете в песента подсказват намерението на Джойс да придаде на образа още по-широк смисъл:Но Ерин още спи под мрак дълбоки все се бави утринният зрак…Ерин е древното име на Ирландия, арфата — нейна традиционна емблема.].
Ленехан предложи на приятеля си цигара. Докато двамата млади мъже се провираха през тълпата, Корли от време на време се извръщаше, за да се усмихне на някоя минаваща девойка, а Ленехан бе насочил взора си към едрата бледа луна, окръжена с двоен ореол. Той замислено наблюдаваше как по лицето й се стеле сивата паяжина на здрача. Накрая рече:
— Добре… Кажи сега, Корли, ще можеш ли да опечеш работата?
В отговор Корли изразително смигна.
— Ще мине ли номерът? — колебливо запита Ленехан. — Жените не можеш ги разбра.
— Не бери грижа за нея — каза Корли. — Зная как да я прикоткам. Доста е лапнала по мене.
— Абе ти си цял донжуан — каза Ленехан. — Нямаш грешка.
В раболепното му държане прозираше лека насмешка. За да не уронва достойнството си, той умееше да оставя в ласкателствата си вратичка за ироничното им тълкуване. Но умът на Корли не беше толкова остър.
— Най-хубаво е да си имаш работа със слугиня — подчерта той. — Слушай батко си.
— … който е имал работа с всякакви — каза Ленехан.
— Как да ти кажа, отначало гилах с порядъчни момичета — поверително подзе Корли. — Изляза с тях на разходка, драги, с трамвая, платя билетите, заведа ги я на концерт, я на театър или им купя шоколад, пасти или нещо друго. Доста парички пръсках по тях — добави той с убедителен глас, сякаш съзнаваше, че не му вярват.
Ала Ленехан нямаше защо да не му вярва и кимна съчувствено.
— Зная тази игра — каза той. — Само си търсят разводач.
— И да пукна, ако са ми бутнали нещо — рече Корли.
— И аз съм тъй — каза Ленехан.
— Само от една намазах — каза Корли.
Той облиза горната си устна от край до край със светнали очи, загледа се също в бледия диск на луната, сега почти забулена, и сякаш потъна в размисъл.
— Тя беше… абе, биваше си я — каза той със съжаление.
И пак се смълча. После добави:
— Сега е на пиацата. Видях я една нощ да се вози надолу по „Графска“ с двама в колата.
— Предполагам, че това е твое дело — рече Ленехан.
— Та да не съм й бил първият — философски каза Корли.
Този път Ленехан предпочете да прояви недоверие. Заклати глава насам-натам и се усмихна.
— Мене не можеш метна, Корли — каза той.
— Честна дума! — рече Корли. — Сама ми призна. Ленехан направи трагичен жест:
— Юда!
Като минаха край желязната ограда на колежа „Св. Троица“’, Ленехан отскочи на платното и погледна нагоре към часовника.
— И двайсет — каза той.
— Има време — отвърна Корли. — Нищо няма да й стане. Винаги я карам да ме почака малко.
Ленехан тихо се засмя.
— Ега ти, Корли, знаеш ти как да ги въртиш — възкликна той.
— Всичките им номера са ми ясни — призна Корли.
— Ама кажи — отново го подхвана Ленехан, — сигурен ли си, че ще можеш да се справиш? Деликатна работа. Адски са стиснати. Е?… Кажи де!
Малките му блестящи очи зашариха по лицето на неговия събеседник, търсейки потвърждение. Корли разтръска глава, сякаш отпъждаше някакво нахално насекомо, и свъси вежди.
— Ще й видя сметката — каза той. — Остави на мен.
Ленехан мълчеше. Не искаше да дразни приятеля си, та той да го прати по дяволите и да му каже, че никой не му е искал съвета. Малко такт бе
