Грация. Джойс Джеймс
Двамата, които бяха в тоалетната по това време, се опитаха да го измъкнат, той беше безпомощен. Лежеше на пода, пред стъпалата, по които беше паднал. Успяха да го обърнат. Шапката му беше на около три ярда, дрехите му бяха обрали мръсотията и нечистотиите по пода, лицето му-също. Очите му бяха затворени, дишаше трудно. Тънка вада кръв течеше от ъгълчето на устата му.
Двамата джентълмени и един сервитьор го качиха по стълбите и го оставиха да лежи на пода на бара. След две минути около него се оформи кръг от любопитни зяпачи. Управителят на бара заразпитва присъстващите, дали някой не знае кой е той и кой е бил с него. Никой не го познаваше, но един от сервитьорите каза, че е сервирал на джентълмена ром.
— Сам ли беше?
— Не, сър! Имаше още двама джентълмени с него!
— Къде са те?
Никой не знаеше.
— Дайте му въздух! Зле е!
Пръстенът около него се разпръсна и пак се върна като ластик. Голямо тъмно петно кръв се стелеше на пода до главата му. Управителят се уплаши от сивотата на лицето на падналия и изпрати за полицай.
Яката му беше закопчана догоре. За момент отвори очи, после ги затвори отново. Един от джентълмените, които го донесоха, му сложи мръсната копринена шапка на главата. Управителят попита отново, дали някой не познава мъжа и къде са приятелите му. Вратата на бара се отвори и влезе полицай. Тълпата се оттегли в единия ъгъл на заведението, всички се стараеха да гледат към чашите на бара. Управителят започна да докладва, каквото знаеше. Полицаят, млад мъж, с дебело тромаво тяло, стоеше и слушаше. Движеше бавно главата си наляво — надясно и от време на време поглеждаше към тялото на пода, като че се чувстваше жертва на някаква измама. После свали ръкавиците си, извади малка книжка от джоба си, извади й химикал и бе готов да записва. Попита на явен провинциален акцент:
— Кой е човека? Име, адрес?
Един младеж, в колоездачески костюм си прочисти пътя всред зяпачите. Клекна до падналия и помоли за вода. Полицаят също клекна. Младежът почисти кръвта от устата на мъжа и помоли за бренди. Полицаят повтори автоматично, един сервитьор донесе чаша. Вкараха брендито в гърлото на пострадалия. След няколко секунди отвори очи и се огледа. Видя тълпата, осъзна положението и се опита да стане на крака.
— По-добре ли сте сега? — попита младежът в колоездаческото облекло.
— Нищо ми няма! — каза удареният.
Помогнаха му да стъпи на краката си. Управителят спомена нещо за болница и един от зяпачите даде съвет. Шапката беше поставена а главата на мъжа. Полицаят попита:
— Къде живеете?
Мъжът не отговори. Започна да навива краищата на мустаците си. Започна да си припомня какво му се бе случило. Не било нищо, само лек инцидент. Говореше доста гърлено.
— Къде живеете? — попита отново полицаят.
Мъжът помоли да му извикат такси. Висок пъргав слабоват човек, с дълго жълто палто, излезе от другия ъгъл на стаята. Като съзря човека извика:
— Здрасти, Том, стари приятелю! Какъв е проблема?
— Нищо ми няма!
Новодошлия огледа човека пред себе си и се обърна към полицая:
— Всичко е наред, полицай! Ще го изпратя у тях!
Полицаят докосна каскета си и каза:
— Добре, Мистър Пауър!
— Хайде, Том! Нямаш нищо счупено! Какво! Можеш ли да вървиш?
Младият мъж го подхвана под ръка и тълпата се раздели.
— Как успя да се замесиш в това? — попита Мистър Пауър.
— Джентълменът падна по стълбите. — каза младият мъж.
— Благодаря ви мно’о, сър! — каза пострадалият.
— За нищо…
— … и имаме малко…
— Не сега, не сега!
Тримата напуснаха бара, а зяпачите се скупчиха на вратата. Управителят заведе полицаят до мястото на инцидента. Единодушно решиха, че най-вероятно джентълменът се е подхлъзнал. Останалите се върнаха по местата си, а слугата бе изпратен да почисти следите от кръв.
Излизайки на улица Графтън, Мистър Пауър подсвирна. Пострадалият повтори отново:
— Много Ви благодаря, сър. Надявам се да се срещнем отново. Казвам се Кернан.
Шока и болката го бяха поотрезвили.
— За нищо! — каза младият мъж.
Стиснаха си ръце. Мистър Кернан бе вкаран в колата и докато Мистър Пауър даваше адреса на шофьора, пострадалият отново благодари на младежа и го покани да пият по нещо заедно.
— Друг път! — каза той.
Колата излезе по улица Уестморланд. Минаха покрай Баласт офис, часовникът показваше девет и половина. Духаше силен източен вятър откъм реката. Мистър Кернан започна да идва на себе си. Приятелят му го попита как е станало всичко това.
— Не мога… не мога да кажа. Езикът ми е наранен.
— Дай да видя!
Обърна се и погледна към устата на Кернан, но не се виждаше нищо. Запали клечка кибрит и пак се взря. При движението на колата пламъкът трепереше. Долните зъби и венците бяха покрити със засъхнала кръв, част от езика беше прехапана и откъсната.
— Лошо! — каза Мистър Пауър.
— Нищо не е! — каза кенан, затваряйки устата си и обвивайки се с яката на палтото.
Мистър Кернан беше търговски посредник от старата школа. Никога не излизаше навън без копринена шапка и обувки в един десен с дрехите. Движеше се с грацията на изисканите мъже на старите времена. Следваше традицията на Наполеон и големия Блекуайт, чиято памет тачеше като легенда. Модерният бизнес го докосваше дотолкова, че да основе собствен офис на улица Кроу, с тъмни прозорци и табела с адреса и професията му — Лондон, Търговски посредник. На камината в офиса имаше цял батальон оловни войници, на масата-четири пет китайски чаши, пълни с черен чай. От тях опитваше чая. Отпиваше, оставяше глътката в устата си, опитваше я с езика и небцето си. После преценяваше.
Мистър Пауър, доста по-млад, работеше в офиса на Кралската Ирландска Полиция в Дъблин. Той разширяваше социалните си контакти, за разлика от приятеля си, който като че ли стараеше да ги намали до минимум, което се дължеше на факта, че приятелите, които го познаваха във върховите му успехи, все още изучаваха характера му. Мистър Пауър беше един от онези. Беше елегантен млад мъж.
Колата спря пред малка къща на улица Гласневин, Мистър Кернан бе подпомогнат до вкъщи. Съпругата му го настани в леглото, докато Мистър Пауър питаше децата как е в училище, долу в кухнята. Децата — две момичета и едно момче бяха наясно за безпомощността на баща си и липсата на майка си. Пожелаха да се качат на конче на гърба му. Беше изненадан от държанието им и от странният им акцент и се замисли. Мисис Кернан влезе в кухнята, крещейки:
— Каква гледка само! Ох, той ще се убие някой ден и това ще е то щастливият му край! Не е спрял да се налива от петък.
Мистър Пауър беше достатъчно внимателен, за да й обясни, че не е по негова вина, че той просто е присъствал на ужасната сцена. Мисис Кернан се досети откъде го познава и каза:
— О, не трябва да ми казвате това. Знам, че сте му приятел, за разлика от другите, с които се влачи. Те са му приятели само докато има пари в джоба и го държат далече от жена му и семейството. Прекрасни приятели, няма що! С кого беше тази вечер, искам да знам?
Мистър Пауър поклати глава и не каза нищо.
— Толкова съжалявам! — продължи тя. — Толкова съжалявам, че не мога да ви почерпя с нещо. Ако почакате минутка, ще взема нещо от Фогарти на ъгъла.
Мистър Пауър стана.
— Чакахме да донесе вкъщи пари. Изглежда никога не мисли за дома си.
— О, Мисис Кернан, ще се опитаме да го променим. Ще обърне друга страница. Ще говоря с Мартин. Той е човек. Ще дойдем скоро и ще поговорим.
Тя го изпрати до вратата. Таксиджията чакаше на стълбите и потъркваше ръце, за да се стопли.
— Благодаря ви, че го доведохте вкъщи.
— За нищо! — каза Пауър.
Качи се в колата, размаха шапка и каза:
— Ще го направим нов човек! Лека нощ, Мисис Кернан.
Мисис Кернан проследи колата с очи, докато не се изгуби от поглед. После се отказа, влезе в къщата и започна да изпразва джобовете на мъжа си.
Беше силна практична жена, на средна възраст. Наскоро празнуваха сребърна сватба, тогава се запозна с Мистър Пауър. В миналото, докато я ухажваше, тя смяташе Мистър Кернан за негалантен човек, искаше да избяга от собствената си сватба, после се върна като се замисли как ще крачи по небето и звездите в църквата на Сандимаунт, до елегантния мъж, облечен в фрак, с копринена шапка в ръка. Само след три седмици се умори от съпружеския живот. А по-късно, когато реши, че вече не може да го търпи, стана майка. На двадесет и пет вече се справяше с всички семейни трудности и поддържаше къщата. Двамата й пораснали синове успяха да излязат от дома. Единият работеше в текстилен магазин в Глазгоу, а другият като помощник на един търговец на чай в Белфаст. Бяха добри момчета, трезвеници, изпращаха от време на време й пари. Останалите й деца ходеха на училище.
На сутринта, Мистър Кернан изпрати писмо в офиса и остана в леглото. Тя му направи бульон и го смъмри. Приемаше пиянството му като временно, смяташе че е болен и го третираше като болник, накара го да си изяде закуската. По света се срещаха и по-лоши мъже. Той не биеше момчетата, тя знаеше, че би вървял по цялата улица Томас само, за да й купи някакъв малък подарък.
На втората вечер дойдоха приятелите му. Тя ги заведе в спалнята, въздухът вътре беше спарен, настани ги до огъня. Езикът на Мистър Кернан беше пооздравял, беше станал доста по-мил. Той се седна в леглото, придръпвайки възглавничките, по лицето му се беше появила розовина. Извини се за бъркотията в стаята, но ги погледна някак гордо, като стар ветеран.
Дори не предполагаше, че е жертва на заговор, който бяха спретнали приятелите му — Мистър Цунингам, Мистър МакКой и Мистър Пауър. Бяха говорили за това със Мисис Кернан на долния етаж. Идеята беше основно на Пауър, но вдъхновението идеше от Цунингам. Мистър Кернан бил протестант навремето, но когато се оженил се прекръстил в католическата вяра. Не бил стъпвал в църква повече от двайсет години. Дори се беше отклонил от католицизма. Мистър Цунингам беше човека за тази работа. Беше по-възрастен от Мистър Пауър, негов колега. Самият той нямаше щастлив семеен живот. Хората го разбираха, беше се оженил за ужасна жена, пияница. Три пъти беше нареждал къща за нея и всеки път тя