Когато планът беше разкрит на Мисис Кернан, тя каза:
— Оставям всичко във вашите ръце, Цунингам.
След четвърт век семеен живот й бяха останали много малко илюзии. За нея религията беше навик и тя усещаше, че мъж на годините на съпруга й не може да се промени много. Все пак видя нещо съдбовно в инцидента, каза на джентълмените, че езикът на Мистър Кернан не може да бъде спрян. Обаче, Мистър Цунингам беше способен човек, а религията си беше религия. Срамът можеше да направи и нещо добре, или поне нямаше да навреди. Тя вярваше в тайните на сърцето. Вярата й свършваше в кухнята, но ако трябваше щеше да повярва и в банши и в Светия Дух.
Мъжете започнаха да говорят за злополуката. Мистър Цунингам каза, че е чувал за подобен случай. Един седемдесетгодишен мъж си бил отхапал езика по време на епилептичен пристъп, но после го зашили и не останал белег.
— Е, аз не съм на 70! — каза инвалидът.
— Боже опази! — каза Мистър Цунингам.
— Не те боли вече, нали? — попита Мистър МакКой.
Мистър МакКой беше тенор. Съпругата му, сопрано, все още обучаваше деца да свирят на пияно. Животът му не беше живот на човек с капаци, живееше за мига. Беше чиновник на гарата в Мидланд, раздаваше обяви за вестниците Ириш Таймс и Фрименс джърнал, работеше за една фирма за въглища, частен журналист, чиновник към помощник шерифа, а отскоро беше секретар на следователя. Новата му работа предизвикваше интерес към случая с Мистър Кернан.
— Боли? А, не много! Но така ми щипе гърлото! Сякаш някой го е драл! — каза Мистър Кернан.
— Това е от алкохола! — каза Цунингам.
— Не! Мисля, че се простудих в колата! Мисля, че там хванах нещо, флегмон или…
— Слуз! — каза Мистър МакКой.
— Като, че ли нещо ми се плъзга в гърлото, гадното нещо!
— Да, да, към гърдите!
Той изгледа Мистър Цунингам и Мистър Пауър предизвикателно. Мистър Цунингам кимна, а Пауър каза:
— А, добре, всичко е добре, ако свършва добре!
— Много ти благодаря, стари приятелю! — каза инвалидът.
Мистър Пауър поклати глава.
— Онези две момчета, с които бях…
— С кого си бил? — попита Цунингам.
— С едно хлапе. Не му знам името. По дяволите, как се казваше? Нисичко с руса коса…
— И с кой друг?
— Харфорд.
— Хм! — каза Цунингам.
След тази забележка последва тишина. Всички знаеха, че зад казаното стои някаква тайна, която само той знае. В този случай тази едносрична реплика говореше нещо. Мистър Харфорд беше от онази малка групичка, която напускаше града неделя след полунощ с идеята да посети някои от нощните клубове и публичните домове в предградията. Беше започнал кариерата си с мръсни финансови сделки, давайки малки суми на работниците като лихвар. После стана партньор на Мистър Голдберг в Наемна Банка Лифи. Беше много дебел и нисък джентълмен. Въпреки че на него така й не му беше ясна друга етика, освен еврейската, той се перчеше с познанията си по ирландски еврейски и илюминатски, разумният човек веднага разбираше какъв идиот е той. От време на време хората си спомняха и добрите му страни.
— Чудя се къде отиде той? — каза Мистър Кернан.
Надяваше се детайлите около инцидента да си останат неясни. Надяваше се, приятелите му да сметнат, че е станала някаква грешка, че Мистър Харфорд и той са се изгубили един друг. Но те, познавайки пиенето на Харфорд, замълчаха. Мистър Пауър каза:
— Всичко е добре, ако свърши добре!
Мистър Кернан промени темата.
— Имаше едно свястно хлапе, медик! — каза той. — Само то…
— Само то, да… — каза Пауър. — И случай от седем дни.
— Да, да! — каза Мистър Кенан, опитвайки се да си припомни. — А, да сега си спомням, че дойде й един полицай. Добро хлапе изглеждаше. Ама как се е случило това, все пак?
— Ми стана така, че си се претрепал, Том. — каза сериозно Мистър Цунингам.
— Така си е! — каза Мистър Кернан, със същата сериозност.
— Надявам се, че си се оправил с полицая, Джак? — каза Мистър МакКой.
Мистър Пауър не харесваше християнското си име. Не беше праволинеен човек, но не можеше да забрави какъв кръстоносен поход беше направил МакКой и колко пари му трябваха, за да накара Мисис МакКой да се занимае с някакви свои си имагинерни ангажименти на село. Още повече, че негодуваше, че са го превърнали в жертва, а й играеше на ниско ниво. Отговори на въпроса, както й мистър Кернан. Кернан възнегодува от отговора. Той взимаше присърце своето жителство и искаше да живее в своя си град, без да се занимава с разни некадърници.
— Затова ли си плащаме данъците? — попита. — За да отглеждаме и обличаме тези неуки нехранимайковци… защото не са нищо повече…
Мистър Цунингам се засмя. Той беше подчинен на държавата само, докато беше на работа.
— Как да не са нищо повече, Том?
И с тънък провинциален акцент каза:
— 65, хвани си зелето!
Всички се захилиха. Мистър МакКой, който искаше да приключи с темата, каза, че никога не е чувал тази история. А Мистър Цунингам каза:
— Предполагам, казват, както знаете, за а имат място в депото, откъдето изнамират тези буйни селски младежи, както знаете. Сержантите ги строяват в редица с лице към стената и им вземат чиниите. — илюстрира историята с гротескни жестове.
— На вечеря, знаете. На вечеря, знаете, оня получава голяма червена купа със зеле на масата и голяма червена мръсна лъжица като черпак. Оня взема с лъжицата си от зелето и тича в стаята като вика „65, хвани си зелето“.
Всички се разсмяха отново. Но нещо не се понрави а Мистър Кернан. Помоли да му дадат да напише писмо.
— Онези момчета идват тук. — каза той. — помисли си ако станат шефове тук. Няма нужда да ти казвам какви хора са, Мартин.
Мистър Цунингам пак каза с акцент:
— Като всички по този свят. Има си добри, има си и лоши.
— А да, можеш да намериш и някой добър и свестен, предполагам! — каза Кернан.
— По-добре да си нямаш работа с такива! — каза МакКой.
Мисис Кернан влезе в стаята и сложи поднос на масата.
— Заповядайте, вземете си, джентълмени.
Мистър Пауър стана и й предложи стола си да седне. Отказа, тъй като гладела долу, размениха си по едно кимване с Мистър Цунингам, зад гърба на Мистър Пауър, и тръгна да излиза от стаята. Съпругът й я извика:
— Нямаш ли нещо за мен, пиленце?
— О, за теб! Само шамар за теб! — каза тя.
Съпругът пак се провикна:
— Нищо за горкото си малко мъжле?
Господата отпиха от чашите, оставиха ги на масата и зачакаха. После Мистър Цунингам се обърна към Пауър и каза неочаквано:
— В четвъртък вечер, нали така каза, Джак?
— Четвъртък! — каза Пауър.
— Прието!
— Можем да се срещнем в Мак Аули! — каза Мистър МакКой. — Обичайното място!
— Но не бива да закъсняваме, щото иначе ще е пълно! — каза Пауър.
— Да, в седем и половина! — каза МакКой.
— Чудесно! — каза Цунингам.
— Тогава в седем и половина в Мак Аули.
Последва кратка тишина. Мистър Кернан почака да види, дали ще му обяснят за какво става дума. После попита:
— Е, накъде вее вятърът пък сега?
— А нищо! Просто сме предвидили да решим един малък проблем, четвъртък. — каза Цунингам.
— Опера? — попита Кернан.
— Не, не… малък духовен проблем…
— О!
Пак тишина! После Пауър каза:
— Да ти кажа честно Том, решили сме да направим малко отстъпление…
— Да, така си е! Джак, МакКой и аз сме решили да се поочистим малко делвата от проблемите.
Каза метафората с такава енергия и продължи окуражен от собственият си глас:
— Виждаш, а и сигурно си съгласен, че си имаме голяма колекция от нехранимайковци, един за всички, всички за един! — обърна се към Пауър. — Хайде, признай си!
— Признах си! — каза той.
— И аз! — каза МакКой.
— Ей за това сме решили да поизчистим малко територията! — каза Цунингам.
После като че ли му просветна изведнъж една мисъл в главата. Обърна се към инвалида и каза:
— Дявол знае, Том, какво ми дойде наум! Можеш да се присъединиш към нас!
— Страхотна идея! — каза Пауър. — Четиримата заедно!
Мистър Кернан не каза нищо. Предложението почти не докосна съзнанието му, проумя само, че някакви духовни движения ще се грижат за поведението му. Реши, че достойнството му не позволява да се меси. Дълго време само слуша разговора, без да каже и дума, едва прикриваше враждебността си, докато приятелите му спореха за йезуитите.
— Нямам чак толкова лошо мнение за йезуитите. — каза той. — те са учени хора. Мисля, че ни мислят доброто.
— Те са най-големият църковен орден, Том. — каза Цунингам ентусиазирано. — Водачът им стои до папата.
— Да, няма грешка, ако искаш нещо да потръгне и да няма пречки иди при йезуитите. — каза Мистър МакКой. — Тези момчета имам влияние, имат власт! Ще ви разкажа за един случай…
— Йезуитите имат власт! — каза Пауър.
— Любопитно за йезуитския орден! — каза Мистър Цунингам. — Всеки друг орден в църквата претърпя реформация, но не и техния. Никога не се е променял.
— Така ли? — каза МакКой.
— Факт е! История! — каза Цунингам.
— Вижте им храмовете! Вижте съборите им! — каза Пауър.
— Принадлежат на висшата класа! — каза МакКой.
— Разбира се! — каза Пауър.
— Да! — каза Кернан. — Затова си имам едно наум за тях. Едни от ония вечни попове, неуки, нехранимайковци…
— Добри хора са, всеки по своя си начин. — каза Цунингам. — Ирландското духовенство е почитано по целия свят.
— O, да! — каза Пауър.
— Не като някои други църкви на континента! — каза МакКой.
— Можа и да си прав! — каза Кернан.
— Разбира се, че съм, нямаше да съм живял толкова дълго на този свят и да съм обиколил къде ли не, ако не знаех!
Пиха отново. Мистър Кернан изглежда премисляше нещо наум. Беше развълнуван. Имаше високо мнение за Цунингам. Смяташе го за човек познавач на характери. Помоли за примери.
— О, онова оттегляне, знаете… — каза Цунингам. — Отец Пърдон… това е то работа!
— Не може да е толкова строг с нас! — каза Пауър.
— Отец Пърдон, Отец Пърдон? — пита инвалидът.
— О, трябва да го знаеш, Том! — викна Цунингам. — Добро весело момче! Той е човек на света като нас.
— А, да, мисля че го знам! Червено лице, висок…
— Той е!
— Кажи ми, Мартин, добър проповедник ли е?
— Ми… то не е точно проповед, знаете! То е по-скоро разговор, простичък разговор неговото, знаете…
Мистър Кернан се замисли. МакКой каза:
— Отец Том Бърк, това е то човека!
— Том Бърк беше скучен оратор. — каза Цунингам. — Някога да си го слушал, Том?
— Дали съм го слушал, ли? — продължи инвалидът. — Да! Слушах проповедта му…
— А сега кажи, не е ли нищо повече от един теолог? — каза Цунингам.
— Така ли? — каза МакКой.
— О, нищо лошо нямам
