— Ах, беше хубав човек! — каза МакКой.
— Слушах го веднъж… — започна Кернан. — Забравил съм за какво точно беше проповедта. Крафтън и аз бяхме на края на, по дяволите как се казваше това…
— Масата.
— Да, зад всички, до вратата. Сега съм забравил за какво… А да, беше за папата, за последният папа. Сега си спомням… Според мен, беше чудесен, истински добър оратор. И гласа му! Боже! Какъв глас! Нарече го „Затворник във Ватикана“! Спомням си, че Крафтън ми каза, като излезе…
— Но той е ултрапротестант, Крафтън, нали така? — каза Пауър.
— Разбира се, че е, дяволски свестен ултрапротестант. Ние си произхождаме от вярата на улица Мор, но истината ви казвам, самата Божия истина, честен кръст, спомням си много добре думите му „Кернан, ние се молим на различни олтари, но вярата ни е една и съща.“ Това ме удари в сърцето.
— Да, те са много добри в това. — каза Пауър. — В храмовете, където проповядват има винаги тълпи протестанти.
— Няма голяма разлика с нас, — започна МакКой. — и ние вярваме в… — поспря за малко. — в греха. Само че те не вярват в папата и в майката божия.
— Но, разбира се! — каза Цунингам. — Нашата църква и религия е истинската старата вяра.
— Никой не спори за това! — каза Кернан.
Мисис Кернан се появи на вратата и каза:
— Имаш посетител!
— Кой е?
— Мистър Фогарти.
— О, нека влезе, нека влезе!
Слабо, бледо овално лице изкочи от тъмното. Дъгата на добре гледаните му мустаци повтаряше дъгата на веждите му, извити над чудните му, вечно учудени очи. Мистър Фогарти беше обикновен бакалин. Беше се провалил с лицензите за спиртните напитки, което го накара да стане второкласен дестилатор и пивовар. Отвори малко магазинче на площад Гласневин, където се ласкаеше от вниманието на месните домакини. Отегчаваше се с комплиментите към тях и децата им и с простоватия им акцент. Не беше човек без култура.
Мистър Фогарти донесе като подарък на домакина половин пинта специално уиски. Заинтересува се от здравето на Мистър Кернан, сложи подаръка на масата и се присъедини към компанията. Мистър Кернан прие подаръка и каза:
— Не се съмнявам в теб, стари човече. Отвори това, Джак, моля!
Пауър изпълни задачата. Чашите бяха измити и на масата бяха налени четири малки уискита. Новото попълнение оживи разговора. Мистър Фогарти беше особено заинтригуван.
— Папа Лео XIII беше една от светлите личности на века. — каза Цунингам. — Той вярваше в обединението на гръцката и римокатолическата църква. Това беше мечтата на живота му.
— Честичко чувам, че е бил един от най-големите интелектуалци в Европа, един от най-интелигентните, извън това, че е църковен водач! — каза Пауър.
— Да беше, но това не е най-важното. — каза Цунингам. — Наговото мото беше „Lux upon Lux“ — Светлина над светлината.
— Не, не, мисля, че грешите! — каза енергично Фогарти. — Беше „Lux in Tenebris“, мисля, Светлина в мрака.
— О, да Tenebrae! — каза МакКой.
— Слушайте ме, — каза Цунингам. — беше Lux upon Lux. Пий IX беше казал Crux upon Crux, Кръст над Кръста, за да разграничи двата понтификата.
Заключението беше прието. Мистър Цунингам продължи:
— Папа Лео, знаете, беше голям учен и поет.
— Имаше строго лице! — каза Кернан.
— Да, пишеше поезия на латински. — каза Цунингам.
— Така ли? — попита Фогарти.
Мистър МакКой опита уискито, премляска, поклати глава и каза:
— Без майтап, мога да кажа нещо!
— Не сме учили това, Том, когато бяхме в училището за по пони на седмица. — каза Пауър.
— Имаше много добри момчета в тези училища, старата система си беше много добра — обикновено просто обучение. — каза Кернан. — Нищо от сегашните модерни глупости…
— Много вярно! — каза Пауър.
— Нищо прекалено… — каза Фогарти.
Произнесе думата и после отпи.
— Спомням си че четох някъде една от неговите поеми за откриването на фотографията, на латински, разбира се. — каза Цунингам.
— На фотографията? — извика Кернан.
— Да! — каза Цунингам. Той също отпи от чашата си.
— Ами, помислете, не е ли нещо чудно фотографията! — каза МакКой.
— О, разбира се, големите умове могат да видят тези неща! — каза Пауър.
— Както казва поета „Гениалността е на крачка от лудостта!“ — каза Фогарти.
Мистър Кернан се замисли за нещо, двоумеше се. Искаше да каже нещо за препъни камъчетата и лошите страни, които протестантите изтъкваха и накрая се осмели да се обърне към Цунингам.
— Кажи ми, Мартин, не са ли някои от папите, разбира се, не сегашният и не предшественикът му, но някои от старите папи… е не точно, но … ами луди?
— О, разбира се, има лоши и сред тях… Но това е най-чудното. Нито един от тях, дори и най-големите алкохолици, дори и най-големите главорези, нито един не е проповядвал, нито една думичка от грешната доктрина. Не е ли това най-чудното?
— Е. — каза Кернан.
— Да, защото, когато папата говори в катедралата, той е непогрешим. — обясни Фогарти.
— Да! — каза Цунингам.
— О, знам за безпогрешността на папата. Спомням си, бех млад, тогава… Или какво е …
Мистър Фогарти го прекъсна. Взе бутилката и наля по още малко на всички. Мистър МакКой, виждайки, че не е достатъчно за всички, каза да не му сипват, защото не си е изпил първото, да налее по повече на останалите. Другите се съгласиха.
— За какво говореше, Том? — попита МакКой.
— За папската непогрешимост. — каза Цунингам. — Това е най-голямата издънка в историята на църквата.
— Как така, Мартин? — попита Пауър.
— На секретното събрание, знаете, на кардиналите, архиепископите и епископите имало само двама, които да гласуват против. Целият конклав, освен тези двамата гласували анонимно.
— Ха! — каза МакКой.
— Да… германският кардинал… май беше Долинг или Доулинг… или…
— Доулинг не е германец, може да сте сигурни! — засмя се Пауър.
— Ами… единият бил германският кардинал, каквото и да е било името му, а другият — Джон МакХейл.
— Какво? — извика Мистър Кернан. — Онзи Джон от Туам, ли?
— Сигурен ли си? — каза Фогарти. — Мисля, че беше някакъв италианец или американец.
— Джон от Туам, той е! — каза Цунингам.
Пи, останалите го последваха. После продължи:
— Да, така е било, всичките кардинали, епископи, архиепископи били за, само тич кучета и дяволи двамцата били против и накрая папата станал и обявил своята безпогрешност ex cathedra. В този момент, тоя същия Джон МакХейл станал и извикал с лъвски глас „Кредо!“
— Вярвам го! — каза Фогарти.
— Кредо! С това се съгласил с думите на папата.
— А какво станало с Доулинг? — попита МакКой.
— Не се съгласил и напуснал църквата.
Думите на Мистър Цунингам изградиха по-различен образ на църквата в умовете на останалите. Дълбокият му, дрезгав глас докосна душите им. Когато Мисис Кернан влезе в стаята намери една тържествена обстановка. Не наруши тишината, но седна в края на леглото.
— Веднъж срещнах Джон МакХейл и няма да го забравя до края на живота си! — каза Мистър Кернан. Обърна се към жена си за потвърждение.
— Често ти разказвам за това! Тя кимна.
— Беше на откриването на статуята на Сър Джон Грей. Едмънд Дуайър Грей произнасяше реч, а нашият човек го гледаше изпод огромните си вежди. — Мистър Кернан сви вежди като разярен бик, взря се в жена си и извика. — Боже! Никога не съм виждал такива очи. Като че ли говореха „Ще те унищожа, хлапе!“ Има очи на ястреб.
— Никой Грей не е достатъчно добър! — каза Пауър. Последва пауза. Пауър се обърна към Мисис Кернан. — Е, Мадам, решили сме да направим мъжът ви добър благочестив, богобоязлив католик. Май всичките сме решили да си изповядаме греховете и Бог знае, че не го искаме реално.
— Нямам нищо против! — каза Мисис Кернан. Засмя се доста нервно. Тя сметна, че би било най-добре да прикрие радостта си от този факт и каза. — Съжалявам горкият свещеник, който трябва да слуша тази история.
Изражението на лицето на Мистър Кернан се промени.
— Ако не ще, — каза той. — може… може да прави нещо друго. Просто му разказах, каква е моята грешна история. Не съм лошо момче…
— О, всички се отричаме от дявола, без да забравяме, че той съществува и помпозността му. — намеси се Цунингам.
— Стой зад мен, Сатана! — каза Фогарти, като се засмя и изгледа останалите.
Мистър Пауър не каза нищо. Почувства се напълно не на мястото си, но по физиономията му пробяга изражение на благодарност и угодничество.
— Всичко, което трябва да направим е да застанем със свещ в ръка и да кажем нашите баптистки молитви. — каза Цунингам.
— О, няма да забравим свещите, Том, каквото и да стане. — каза Мистър МакКой.
— Какво? Трябва да имам свещ? — попита Кернан.
— О, да! — каза Цунингам.
— О, по дяволите всичко. Слагам точка! Ей сега ще свърша това! Оттеглянето, изповедите, каквото трябва… всичко! Но никакви свещи… Не, по дяволите не… мразя свещите! — каза Кернан. Поклати глава.
— Чуй това! — каза съпругата му.
— Мразя свещите! — възкликна Кернан, отстоявайки своето и клатейки глава. — Възразявам срещу всичките тези тъпи магически ритуали. Всички се засмяха от сърце.
— Ще излезе прекрасен католик от теб! — каза жена му.
— Никакви свещи! И толкоз!
Йезуитската църква беше пълна. Нашите джентълмени влязоха на пръсти и се огледаха за места за сядане. Всички бяха официално облечени. Лампите светеха над хората, облечени в черно с бели якички. Джентълмените седнаха на пейките, подръпнаха панталоните си на колената и свалиха шапки. Седнаха удобно зад тълпата, но взрени в червената светлина пред олтара. На едната пейка до амвола седнаха Мистър Цунингам и Мистър Кернан, зад тях — Мистър МакКой, а зад него — Мистър Пауър и Мистър Фогарти. Мистър МакКой се опита безуспешно да си намери място до приятелите си. Компанията се подреди като звезда, в центъра — той, което го разсмя, опита се да каже няколко вица на останалите, но не бяха приети и млъкна. Усети атмосферата и се почувства някак дълбоко обвързан с религиозната символика. Мистър Цунингам прошепна нещо на ухото на Кернан и му показа Мистър Харфорд, стоеше на малко разстояние от тях и Мистър Фанинг, отговорен за регистрациите и главен архитект, седеше точно под амвона до новоизбраният консул на града. В дясно седеше старият Михаел Гримс, съдържател на три заложни къщи и племенникът на Даун Хоган, който току-що бе назначен в Кметството. Пред тях седеше Мистър Хендрик, главен репортер в „Фримасонски журнал“ и бедният О’Карол, стар приятел на Кернан, който навремето беше един от водещите финансисти на града. Още като видя познатите физиономии, Кернан се почувства като у дома си. Шапката му, закърпена от добрата му съпруга, лежеше на коленете му. Веднъж — дваж погледна към обувките си, докато с една ръка приглаждаше шапката си.
На амвонът излезе силна фигура, облечена с бял стихар. Изведнъж множеството замлъкна, извадиха кърпички и размахаха внимателно с тях. Мистър Кернан ги последва. Свещеникът застана прав на амвона, който беше две трети зает от
